— Нямам време и възможности да си изяснявам каквото и да било — каза Огарин. — С вероятност деветдесет и девет процента ще загина при атаката на псилонците. Просто искам да знам. Разбираш ли?
Момчето облиза устните си.
— Момче, каквито и да сте, не ви желая злото. — Денис пристъпи към него. — Възможно е да плюя на редица закони и да ви позволя да се измъкнете от битката. Само ми обясни какви сте всъщност и какво означава в действителност тази регата за вас?
Артем явно се колебаеше. Той не притежаваше упоритата целенасоченост на сестра си.
— Наистина ли ще ни позволите да си тръгнем?
— Льошка, лъгал ли съм те някога? — попита Огарин, без да се обръща.
— Не — бързо отвърнах аз.
— Навярно вече е късно. — Артем се огледа, сякаш се опитваше да намери сестра си. — Не знам… Обещавате ли, че ще ни разрешите да си тръгнем? Не мога повече, честна дума! Та това е седми път, вече седми път!
Денис протегна ръка и го потупа по бузата:
— Заклевам се, момче. Разправяй. Кажи истината — и ще се евакуирате заедно с останалите.
Още не беше завършил, когато стана ясно — нещо не е наред. Огарин беше сгрешил някъде. Лицето на Артем се изкриви в гримаса на погнуса, той отстъпи.
— Документите са у сестра ми, капитане. Тя ще отговори на всичките ви въпроси.
Огарин прехапа устни и кимна:
— Ясно. Разкарай се, сополанко. Страх те е да умреш, така че поне не се бой да живееш.
— Аз знам по-добре от теб какво е живот и смърт!
За миг ми се стори, че пред нас стои не момче, а възрастен човек. Нещо в погледа, нещо в интонацията.
Артем се обърна и се отдалечи.
— Знаеш ли — каза Огарин, изпращайки го с поглед, — веднъж по време на учение се случи да ни заведат на театър. Пиесата беше много интересна. Закъсняхме за началото, но когато горе-долу бяхме започнали да разбираме за какво става въпрос, ни вдигнаха, строиха ни и ни пратиха обратно в лагера.
Той хвана лулата. Погледна небето, усмихна се и започна да тъпче тютюн.
— Направиха го нарочно. Умни бяха хората, много умни. Поуката беше, че не на всяка пиеса попадаш навреме и не всяка я гледаш докрай. Както в театъра, така и в живота. Добре, Льошка. Трябва да тръгвам. Дръж се.
Огарин изведнъж пъхна незапалената лула в джоба, прегърна ме здраво и тръгна към щаба. След минута над космодрума отново се разнесе гласът му:
— Мамка ти! Следващия, който махне предпазителя на оръжието без заповед, ще го застрелям лично!
Свих рамене.
Все пак той е странен човек.
— Ами така. Такива ми ти работи.
Към мен се приближи Семецки, директорът на единственото ни училище. Нисък и слаб, някога той ни бе изглеждал великан, както и Оля Нонова — великанка. Само дето Олга наистина беше едра.
— Знаеш ли какво — все така меланхолично изрече Семецки, — нека да си пийнем с теб. Никога не съм пил с ученици. А сега ще си пийна!
Извади от джоба си плоска манерка и ми я подаде.
— Благодаря — отпих от коняка. — А ти защо не си слагаш „Хамелеон“?
— А… — Семецки махна с ръка. — Ще успея. А и аз съм дребен, изобщо няма да ме забележат. Като не броим оръжието.
Той вдигна „Ултиматума“ за цевта и го размаха над бетона, драскайки по него с пластмасовия приклад.
— Как мислиш, защо на теб, едрия момък, са му дали малък пистолет, а на мен, дребосъка — такава грамадна пушка?
— Не знам — отговорих, връщайки му манерката.
— Точно това имах предвид — въздъхна Семецки. — Е, тръгвам.
Влачейки оръжието, той се отдалечи и веднага се изгуби в тълпата.
И на мен ми стана съвсем зле.
Изведнъж си помислих, че никога вече няма да го видя.
Мотахме се около камионите още четвърт час. Вече всички бяха получили снаряжението си и не беше ясно защо чакаме.
— Момчета, време е! — разнесе се най-накрая гласът на чичо. — Тръгваме към секретна огнева точка „гама“. Всички ли помнят къде се намира?
Многогласният хор потвърди, че всички помнят детските си лудории.
— Напред! — с древния боен вик на пилотите-камикадзета Григорий накара народа да се стегне. — Нека Бог, Единната воля и Грей да бъдат с нас!
Движехме се по площадката в нестройни редици, но достатъчно задружно, а като се има предвид цялата ситуация — и извънредно весело. Не знам дали така ни беше подействало полученото оръжие, или причината бе, че се е събрала огромна тълпа. В опашката дори подкараха старата военна песен „Родени сме, за да превърнем в прах звездите“, но тъй като малко хора знаеха думите, песента постепенно утихна.
След пет минути защитните наметала започнаха да работят — вероятно окончателно се бяха приспособили към телата ни. Хората един след друг се разтапяха, превръщайки се в смътна сянка, над която като облак между процепите на качулката плуваше лицето. Докато се движеха, те все още оставаха забележими, застанеха ли на място, напълно се сливаха с местността.
Как ли не се шегува Бог…
Може би наметалата ще ни помогнат и ще успеем да отблъснем атаката на десантниците? Няма за какво да бомбардират планетата, ще спечелим време, ще дойде флота, ще разбие крайцера на пух и прах, славата на планетата ни ще се понесе из цялата Галактика. Грей ще ни даде кредит за развитие, ще дойдат купища журналисти, цената на перлите ще скочи.
Така, поддавайки се на успокоителни мечти, достигнах до секретния бункер „гама“. Разбира се, беше невъзможно да го видя, всички постройки бяха дълбоко под земята, под бетонните плочи. Но аз си спомнях няколкото замаскирани входове и дори си представях къде ще изскочат на повърхността лазерно-ракетните кръгове, когато започне битката. След като поговори с войниците, Григорий започна да дава заповеди. Наредиха ни в кръг с диаметър два километра около бункера и ни наредиха да залегнем. След пет минути при бегъл поглед космодрумът изглеждаше абсолютно безлюден. Виждах само най-близките си съседи — Семецки, Нонова, Артем, завърналата се Ан Ейко.
— Искаш ли? — попита ме Семецки, показвайки манерката.
Поклатих глава. Стига толкова. Спомних си неотдавнашната си глупава мисъл, че виждам Семецки за последен път и се наругах за прекалено бурното ми въображение.
Няма да се предаваме!
Семецки отпи и се заопитва да легне върху „Ултиматума“, прикривайки го с тялото си. Не се получаваше — ту страничните ръчки стърчаха, ту дулото се подаваше. Семецки се въртеше с разперени ръце, удряше си коленете в приклада и тихо ругаеше.
— Ти там, какво правиш с оръжието? — извика му някой. Разнесе се смях.
— Защо не вървите на майната си? — озъби се Семецки. — Тука нещо се опитвам да го замаскирам.
Нонова нямаше такива проблеми. Тя беше настанила солидния „Шанс“ между гърдите си, за малко да започне да го приспива като бебе. Неотдавнашната конфузна ситуация явно се бе изтрила от паметта й.
Артем и Ан не обръщаха внимание на случващото се. Тези странни деца си говореха за нещо свое. Изглежда, дори се караха. Лицето на момичето, почти напълно прикрито от наметалото, беше червено,
