активно.
Пред мен стоеше Олга Нонова. За последния час бях изгубил всякакъв страх към нея — сега не ми беше до сватби. Тя се беше преборила с първоначалната си уплаха и обърканост. Сега дори ми беше приятно да наблюдавам здравата й, уверена фигура и да си спомням как ние, хлапетата, с възторг слушахме разказите й в първи клас. Кой друг можеше да отговори на всеки въпрос? От кого бихме узнали, че мощността на реаджекс-двигателя е правопропорционална на размерите на дюзите, че орловите нокти не са бодливи растения и че великият художник Гоген е отсякъл при дуел ухото на друг велик художник, Ван Гог. Нонова винаги знаеше всичко и въпреки че беше изминало толкова време, у мен се върна детската ми увереност — всичко ще бъде наред.
Накрая се приближихме до камиона. Младият войник избърса потта от челото си, погледна Олга и й подаде нещо солидно и многоцевно. Каза:
— Това е „Шанс“, точно като за вас. С него се работи лесно.
— Младежо — строго изрече Олга, — знам какво е това „Шанс“ от времето, когато още не сте били родени. Шестцевна автоматична неприцелваща се система с лазерен огън, конструирана от великия Мартизенски. Иначе казано — „дърворезачката“.
Тя с лекота вдигна „Шанса“ и го хвана удобно. Каза:
— Пиф-паф.
Хората наоколо се заусмихваха. Приятно беше, че дори учителката ни знаеше как да си служи с дърворезачка. Войникът — спомних си, че се казва Володя — безмълвно връчи на Нонова пакета с наметалото и, кой знае защо, две порции храна. Промърмори:
— Добре. Само че сега го държите с дулата към себе си. По време на битката го обърнете обратно. Нали? Следващият!
— Здрасти, Бокс — казах аз. Това му беше прякорът — не знам дали заради успехите в древния и полулегален вид спорт, или по някаква друга причина. Володка ме погледна мрачно и ми подаде наметалото и неголям пистолет.
— Взимай. Това е „Пчела“, среден плазмен бластер.
Стъписах се. Когато видях в камиона Володка, бях сигурен, че ще получа наистина хубаво оръжие. Поне „Шанс“ или знаменития „Ултиматум“. А какво ми се падна — бластер! С такъв се учих да стрелям на училищното стрелбище!
— Володка, какво ти става?
Той набута в ръцете ми пакетите с наметалото и храната. И каза полугласно:
— Глупак, подарих ти някоя допълнителна минута живот. Автоматиката на псилонците ще убие първо онези с тежкото въоръжение. Следващият!
Наредилият се зад мен Павлик Безяев получи същия този „Ултиматум“, за който мечтаех. Страстният и мечтателен Павлик грейна в радостна усмивка. А аз стоях с пламнали бузи и се чудех какво да правя. Да настоя за нормално оръжие? Без никакви отстъпки и подарени минути?
Но нали така или иначе някой ще получи обикновен бластер, защо да не съм аз?
— „Пчела“? — Огарин се приближи към мен, размахвайки микрофона. Гласът му продължаваше да гърми над площадката и аз се обърках, но загрях, че вече е пуснат запис. — Прекрасно. Реших да проверя дали не си имал глупостта да вземеш „Шанс“.
— Денис, не ми трябват подаяния!
— Това не е подаяние. Искам да запазя живота на доста хора колкото се може по-дълго. Включително и твоя. Отпусни се.
— Но…
— Казах ти — отпусни се! — Денис взе оръжието ми и храната и ги остави до краката ми. Отвори пакета с наметалото, наметна го на раменете ми, натисна някаква изпъкналост в дрехата. Мръсносивата тъкан се помръдна и засъска, пълзейки по тялото ми. — Не мърдай, ти казвам! „Хамелеон“ трябва да свикне с фигурата ти.
Покорно застинах.
— Жалко, моделът е стар, лицето ти ще е открито — изкоментира Огарин, когато наметалото ме обгърна изцяло. — Когато дойдат псилонците, забиваш муцуна в земята. Ще минат покрай теб — той се намръщи. — Ако отминат, можеш да атакуваш. А можеш и да не атакуваш. Важното е не да победим, а да печелим време. Вашият отряд ще се разположи около огнева точка „гама“ — нея ще я унищожат бързо, още от въздуха, но после десантчиците ще дойдат да проверят позицията. Едва тогава ще започне вашата работа. Ако псилонците са трима-четирима, може и да се получи нещо. Отбиете ли първата атака, веднага отивате в гората, и не забравяйте да си намерите прикрития. Ще ви преследват.
Той се усмихна тъжно.
— Дръж се, момче. Страшно те обичам и не искам да те намеря довечера опържен.
— Гледай ти да не се изпържиш — озъбих се аз.
— Това ми е работата.
— Капитане? — разнесе се тънко гласче.
И двамата се обърнахме. Наблизо бяха застанали Ан и Артем Ейко. Момчето също беше получило снаряжение — лек бластер и наметало. Ан беше без оръжие.
— Слушам ви — отговори Огарин.
— Капитане, не ме допускат до нашата яхта!
Момичето беше готово да избухне. И Денис го усети.
— Да, такава беше заповедта ми. За какво ви е корабът?
— Нямам намерение да излитам! — момичето поклати глава. — Но вероятно псилонците ще унищожат яхтата. Трябва да си взема снаряжението.
— Въоръжението? — уточни Огарин.
— Снаряжението — момичето не се поддаде. — Специално снаряжение.
На челото й избиха капки пот. Пръстите й потрепваха нервно.
— Защо?
— Капитане, мой дълг е да защитавам Артем. Не мога да изпълнявам задачата си както трябва без специалното снаряжение. Капитане, аз съм страшно, страшно напрегната. Трудно ми е да контролирам поведението си, когато не съм способна да изпълнявам дълга си.
Това беше толкова чудовищно нелепо, толкова безумно, че надхвърляше цялата лудост от последните денонощия. В центъра на тълпа от две хиляди въоръжени души стоеше малко момиче и почти открито заплашваше капитан от Имперските сили.
Огарин ме погледна косо:
— Какво стоиш? Движи се, екипът трябва да запомни амплитудата на движенията! Скачай, бягай! Хайде!
Започнах да се движа. На място. Беше ми страшно интересно, безумно интересно. Огарин поклати глава, но не ме изгони. Попита момчето:
— Тя ще излети ли без теб?
Артем поклати глава.
— Добре — Огарин погледна часовника си. — Колко време ти е нужно?
Направих груба сметка, че яхтата е кацнала на около три километра от нас.
— Десет минути, за да се добера до кораба, десет минути, за да събера всичко, десет минути за връщане, пет минути запас — изговори отсечено момичето.
— Разрешавам — каза Огарин. Поднесе към устните си микрофона и промърмори нещо. Преди да е приключил, момичето вече не беше при нас. Тя тичаше, почти без да движи ръцете си, местейки краката си с чудовищна скорост. Сякаш не беше човек, а киборг.
— Като механистка — каза Денис с горчивина.
— Тя не е киборг — намръщено отговори момчето.
— Знам. Но това не е кой знае колко по-хубаво. — Огарин го погледна. — Обичаш ли я?
— Тя е добра — каза Артем. — Най-добрата от всичките.
— Какви всъщност сте вие? — рязко попита Огарин.
Момчето го гледаше с широко отворени очи. Прекалено неразбиращо и наивно.
