унищожени, докато „Лоредан“ се е измъквал от преследването. Но това няма да ни помогне, флотът, с който разполагаме, не би издържал и срещу един псилонски изтребител. Даже и да е повреден. Възможно е да разкривам някаква тайна, но гарнизонът притежава само два малки прехващача от времето на Смутната война. И никой не може да ги управлява както трябва. Не са сметнали за необходимо да ни предоставят нова техника.
— Вашата система отдавна е изгубила стратегическото си значение! — озъби се Тораки. Очевидно бяха говорили доста на тази тема през изминалата нощ.
— Скоро ще изгуби всякакво значение — спокойно отговори капитанът. — С ваше позволение ще съобщя на населението с какво разполагаме.
— Както желаете — Тораки отстъпи встрани.
Денис обходи с поглед кръчмата. Естествено, в нея нямаше чак толкова много от нас, по-добре би било да се донесе камера и да се направи предаване за цялото селище. Впрочем в общината винаги предпочитаха да си предават новините от уста на уста, вместо да ги гледат по телевизията.
— Граждани! Не съм при вас от много отдавна. И, честно казано, възнамерявах скоро да офейкам колкото се може по-надалеч. Явно ми е писано друго. А и се привързах към вас — той се усмихна ослепително и стана сериозен. — Нашият гарнизон, включително аз, готвачът и лекарят, е от петнайсет човека. Знаете това. Общността може да осигури около две хиляди души, годни да носят оръжие, нали? Ще можем да ги въоръжим всичките, няма проблем, старият арсенал е пълен. Имаме още и три стационарни ракетно-лазерни устройства в района на космодрума. Но не мога да ви кажа къде точно са разположени — прекалено секретно е.
В този момент мнозина не издържаха и започнаха да се усмихват, независимо от напрегнатия момент. Всички ние в детството си лазехме върху тези „секретни точки“, играехме си на война. Мнозина се вмъкваха и вътре и с възторг барабаняха по клавишите на блокираните пултове, въртяха се в креслата на артилеристите и крещяха: „Псилонци от север-североизток!“ Кой в общността не знаеше, че именно псилонците са се опитвали да превземат Нови Китеж?
Наиграхме се!
— Значи, разполагаме с тези точки — замислено произнесе Огарин. — Това означава шест човека по- малко в гарнизона. Те ще издържат две-три минути. Дано успеят да свалят нещо. Останалото, отец Виталий, е по вашата част. Божа работа, с две думи.
— Не е ли по-добре да отведем хората в гората? — попита свещеникът. — Всичките? И нека псилонците си го превземат този стар космодрум до идването на нашите сили.
— Не — отсече Огарин. — Точно това не можем да направим. Ако псилонците превземат космодрума, „Лоредан“ ще се приземи и ще разтовари стационарните си огневи точки. След три часа тук ще има пълноценна киборгизирана крепост. Искате ли да знаете какво ще стане в този случай? Половината флот ще загине при щурма. Само че щурм няма да има. Мезонна бомбардировка — и край с псилонците. А също и с нас. И с планетата.
— А ако се въоръжим и посрещнем десанта? — настоятелно продължи отец Виталий. — Имаме ли шансове да победим?
— Не — отговори Огарин все така спокойно. — Никакви. Има само надежда, че ще съумеем да забавим значително кацането на „Лоредан“ и псилонците няма да успеят да се окопаят. Тогава флотът ще унищожи нашествениците от миналото. А някои от нас ще оцелеят. Псилонците имат… имаха свой кодекс на военната чест и достойната съпротива на явно по-слаб противник може да предизвика уважение у тях. Някои могат да попаднат в плен и също да останат живи. Това май беше всичко, което бях длъжен да съобщя.
Само двайсет минути по-рано в кръчмата цареше оживление, макар и малко изкуствено и безсмислено, но все пак… необикновени гости, възможност да се повеселиш в разгара на работната седмица. Сега цареше гробна тишина.
Ние наистина бяхме мъртви в този момент. Всички или почти всички. Не можехме да се справим с четирийсет псилонци, нямахме никакви шансове. Все едно да пуснеш тълпа диваци с тояги срещу танкове.
Обаче, кой знае защо, не се страхувахме. Навярно е трудно да осъзнаеш веднага такова нещо. Че старите страхове са се съживили, че враговете от детските книжки са се върнали, че кошмарните сънища са станали реалност.
— След четирийсет минути — каза Огарин. — При щаба на гарнизона. Очакваме ви всичките.
— Не можем да ви принудим да хванете в ръце оръжията — добави Тораки. — Но нямате друг изход. Освен ако изведнъж не решите да се предадете, да напуснете селището, да се скриете в гората — той се усмихна зловещо. — В системата са в сила законите на извънредното положение. Трябва ли да обяснявам какво е наказанието за предателство към Империята? Съветвам ви да изпратите малките деца и старците колкото се може по-далеч от селището, на тях им е разрешено да не участват в сражението. Нека да тръгнат пеша — псилонците ще забележат транспортните средства. Поне децата и родителите ви имат шанс да оцелеят.
— Тук няма страхливци, офицер — рязко изрече Кононов.
— Вярвам ви, сержант. Чакаме ви.
Тораки се обърна и в този момент го повика Ан Ейко, която в последните минути бе стояла абсолютно тиха и незабележима.
— А ние какво да правим, офицер?
Погледът на куриера изразяваше недоумение.
— Чухте заповедта.
— Ние не сме жители на планетата. Участници сме в галактическата регата. Имаме кораби.
— Те не са въоръжени, момиче. Благодаря, но…
— Не са въоръжени, затова пък са бързи! Искаме да напуснем планетата.
Ан бързо се огледа, сякаш търсейки подкрепа сред останалите екипажи. Но изглежда й вървеше не повече, отколкото на мен.
— Култхос е родина на страхливци! — с тънко гласче извика един от подобните на деца чуждоземци. — Ние ще останем тук и ще изпълним нарежданията на императора!
Един след друг те тръгнаха към изхода, като преднамерено заобиколиха отдалеч Ан Ейко.
От коя ли планета бяха?
Състезателите с тъмните дрехи останаха по-сдържани. Те просто излязоха.
— Аз съм на десет години! — извика момичето, сякаш търсеше съчувствие. — Брат ми е на дванайсет! Вие нали не карате децата си да воюват!
Чичо винаги е обичал децата. И своите, и чуждите. Навярно той беше първият, от когото можех да очаквам да прояви съчувствие към тези думи.
— Когато си пийваше от водката, малката, ти ми обясни, че си пълноправен гражданин на Империята — убедително изрече той. — Нали така?
Ан ни гледаше. И аз знаех какво вижда в очите ни. Презрение.
— Ти със сигурност имаш аТан — каза Огарин. — От какво се страхуваш? Да не изгубиш яхтата?
— Децата нямат аТан — извика Ан.
— Понякога имат, чувал съм. Ти имаш ли аТан?
— Не!
Кой знае защо, не й повярвах. Както и вероятно никой от нашите. Всички бяха чули, че бащата на тези деца е с аТан. Всички знаеха, че яхтата струва цяло състояние.
— Не мога да ви помогна — строго изрече Огарин. — Твоята подготовка ще ни бъде необходима. Специално ще съобщя в рапорта, че всички състезателни екипажи са мобилизирани. Ако откажете да участвате в сражението, ще бъдете преследвани като дезертьори. Това е всичко. Старши сержант Кононов, вие оставате старши. Осигурете явяването на мобилизираните.
Той излезе, Тораки поклати глава и го последва.
Ан Ейко остана сама сред нас.
Не, не беше съвсем сама, в ъгъла на кръчмата стоеше брат й. Той също беше само по плувки и наметната на раменете кърпа. Много здраво момче, между другото, вероятно се е занимавало със спорт. Само че той плачеше тихо и беззвучно.
