— Именно. Понякога се налага символите да бъдат жертвани в името на прагматични цели. Състезателите в колективните спортове го знаят най-добре.
— Добре. Само че Мак няма да се съгласи да изиграе ролята на пожертван символ. Така че как ще
— Чрез главния инспектор — отговори лейтенантът с израз на студент, разрязал тения на изпит по биология. — Проучваме основно досието му. Знаем, че е бил замесен в съмнителни операции в Индокитай. Имаме основания да смятаме, че е нарушавал международни норми.
— Естествено! Беше един от най-добрите!
— Международните норми не признават подобни обяснения. Служители от Главната инспекция вече надушиха някои неща около дейността на генерал Хоукинс преди да бъде назначен на дипломатическа длъжност — лейтенантът се усмихна. Съвсем искрено, защото беше щастлив човек.
— Значи ще му вържете на шията разузнавателните операции, за които половината от началник- щабовете и почти цялото ЦРУ знаят, че му се полагат куп военни отличия, ако не бяха секретни? Ще ме убиете, копелдаци такива — Саймингтън поклати глава в съгласие със самия себе си.
— Може би ще ни спестите време, генерале. Можете ли да ни дадете някои подробности?
— А-а, без тия! Щом ще разпъвате кучия му син, сковете си кръста сами!
— Май не разбирате положението, сър?
Бригадният изблъска стола си назад и ритна пръснатите по пода парчета стъкло:
— Ще ви призная нещо. От хиляда деветстотин четиридесет и пета година не разбирам нищичко — той се втренчи в младия офицер. — Зная, че работите на номер хиляда и шестстотин7, ама строеви ли сте?
— Не, сър. Имам статут на запасен офицер с временно назначение. Мобилизиран съм от „Я, Д и Б“. Гася пожари, преди да са изгорили всичко до основи, образно казано.
— „Я, Д и Б“. Не съм чувал за такъв отдел.
— Това не е отдел, сър, а фирма. „Янгблъд, Джейкъл и Блоуи“ от Лос Анджелис. Най-стабилната рекламна агенция по Западното крайбрежие.
Лицето на генерал Арнолд Саймингтън бавно придоби изражение на объркана ловджийска хрътка.
— Униформата наистина ви стои добре, лейтенант — бригадният се замисли и поклати глава. — Още от хиляда деветстотин четиридесет и пета — добави той.
Специалният следовател от Канцеларията на Главния инспектор майор Сам Девъро гледаше към календара на отсрещната стена на кабинета си. Надигна се от стола зад бюрото, прекоси стаята, за да отиде до него и задраска с кръстче датата на отминаващия ден. Още месец и три дни и щеше отново да е цивилен.
Не че винаги е бил военен. Съвсем не, особено в мислите си. Той бе военна злополука. Жертва на огромна грешка, която доведе до удължаване на военната му служба. Просто нямаше възможност за голям избор: или дослужване, или Левънуърт8.
Сам бе адвокат, страхотен юрист, специалист по наказателно право. Преди години на няколко пъти успя да отложи военната служба заради следването си в Харвардския колеж и в Харвардската школа по право, после изкара две години следдипломна специализация и накрая — четиринайсетмесечна практика в престижната бостънска адвокатска фирма „Аарон Пинкъс и съдружници“.
Армията му изглеждаше като някаква неясна далечна заплаха в безгрижния му живот, беше забравил дори за отлаганията от военна служба.
Но армията на Съединените щати не забравяше никого.
По време на една от редките кампании за попълване на тиловите служби Пентагонът изведнъж откри, че изпитва належаща нужда от юристи. Правният отдел на Министерството на отбраната го бе закъсал здравата — стотици военни съдилища в американските бази, пръснати по целия свят, бяха с вързани ръце, защото не им достигаха съдии и защитници. Предварителните арести бяха препълнени. И Пентагонът реши да прерови списъците на отложените от военна служба й много млади, неженени и бездетни юристи — беззащитни жертви — получиха нетърпящи отказ призовки, в които съвсем ясно се посочваше разликата в значението на думите „отлагане“ и „освобождаване“ от повинност.
Това бе злополуката. Девъро допусна грешката по-късно. Много по-късно. На седем хиляди мили оттук, където се събираха държавните граници на Лаос, Бирма и Тайланд.
В Златния триъгълник.
По причини, известни само на Бога и на армейската тилова служба, Девъро така и не зърна военен съд, да не говорим пък за работа в такъв. Бе назначен в следствения отдел на Канцеларията на Главния инспектор и го изпратиха в Сайгон, за да установи има ли там закононарушения.
А те бяха толкова много, че за определяне на точния им брой не можеше да става и дума. И тъй като наркотиците държаха палмата на първенството на местния черен пазар, който бъкаше от американски предприемачи, разследването го отведе в Златния триъгълник, откъдето по света се разпределяха една пета от всички наркотици с благосклонното съдействие нам босове от Сайгон, Вашингтон, Виентян и Хонконг.
Сам беше съвестен. Не обичаше пласьорите на наркотици и се захвана сериозно с разследването, като се стараеше докладите му до Сайгон да се препращат своевременно до обърканото командване.
Не ги подписваше. Съобщаваше само имена и съответните нарушения. Естествено за тази работа можеше да му теглят куршума или да му забучат нож в ребрата, в най-добрия случай — да го засилят в девета глуха. Но пък си беше истинска школа за тайни операции.
Сред ловните му трофеи имаше седем от армията на Северен Виетнам, генерали, тридесет и един народни представители в парламента на Тайланд, дванайсет полковници от американската армия, трима бригадни генерали и петдесет и осем отбрани майори, капитани, лейтенанти и старши сержанти. Към тях трябваше да се прибавят още петима членове на Конгреса, четирима сенатори, служител от кабинета на президента, единайсет директори на американски компании в чужбина — шестима от които вече бяха си имали работа с правосъдието заради незаконно финансиране на предизборни кампании — и един отворен министър-баптист с голяма популярност сред американския електорат.
Доколкото му бе известно, един младши лейтенант и двама старши сержанти бяха подведени под отговорност. Останалите висяха на косъм.
И тогава Сам Девъро допусна фаталната грешка. Така се бе разярил от корумпираната правна система в Югоизточна Азия, че реши да заложи капан на някоя голяма клечка от престъпната мрежа и да даде урок на всички. Избра един генерал-майор от Банкок. На име Хезълтайн Броукмайкъл. Генерал-майор Хезълтайн Броукмайкъл, випуск четиридесет и трета на Военната академия „Уест Пойнт“.
Сам разполагаше с цял куп доказателства. Чрез поредица от уловки, в които той самият изпълняваше ролята на „свръзка“ (действащо лице, което можеше да даде показания под клетва за лудориите на генерала), успя да изгради желязно обвинение. Не можеше да има двама генерали с фамилно име Броукмайкъл и Сам вече кръжеше над жертвата си като ангел-отмъстител.
Обаче имаше. Двама. И двамата — генерал-майори. Единият се казваше Хезълтайн, другият — Етълред! Явно бяха братовчеди. И този в Банкок — Хезълтайн, не бе онзи от Виентян — Етълред. Виентянският Броукмайкъл бе замесен в престъпния бизнес. Не неговият братовчед. Освен това Броукмайкъл от Банкок бе още по-жесток отмъстител и от Сам. Мислеше си, че събира доказателства за разобличаването на корумпиран следовател от Канцеларията на Главния инспектор. И не се лъжеше. Девъро бе нарушил повечето закони, третиращи международната контрабанда, и всички до един правни актове на правителството на Съединените щати.
Военни полицаи задържаха Сам, натикаха го в карцера и му казаха да се радва, ако прекара останалата част от живота си в Левънуърт.
За щастие на помощ на Сам се притече висш офицер от командването на Главния инспекторат, който наистина не разбираше защо Сам е извършил толкова много престъпления, но знаеше колко много правна и следствена работа бе свършил за Главния инспектор. Всъщност Девъро бе събрал повече доказателствен материал от всеки друг офицер в Югоизточна Азия, а дейността му там компенсираше бездействието във Вашингтон.
