Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо
Много от събитията в тази книга са от близкото минало. А доста от тях се развиват в бъдещето. Такива са поетическите волности на църковната драма.
На Джон Патрик,
бележит писател и уважаван мъж,
който ми даде идеята за тази книга
ЧАСТ ПЪРВА
Зад всяка голяма корпорация трябва да стои една-единствена сила или мотив, които да я разграничава от всяка друга корпоративна структура и да дава лице на нейната самоличност.
ПРОЛОГ
Тълпите изпълваха площада „Свети Петър“. Десетки хиляди вярващи чакаха притихнали светият отец да излезе на балкона и да вдигне ръце за благословия. Дошъл бе краят на постите и молитвите и всеки момент камбаните на Ватикана щяха да възвестят празника на Свети Дженаро. Техният звън щеше да огласи цял Рим като послание за веселие и светли чувства. Сигнал за началото щеше да бъде благословията на папа Франческо Първи.
По улиците щеше да има танци, факли, свещи, музика и вино. На „Пиаца Навона“, в Треви и дори в Палатин бяха строени дълги маси, отрупани със спагети, плодове и домашно приготвени лакомства. Та нали самият свети отец, обичаният от всички Франческо учеше така? Отворете сърцата и килерите си за съседа. А той — своите за вас. Нека всички — и бедни, и богати — разберат, че сме едно семейство. В тези трудни времена на хаос и високи цени има ли нещо по-добро от това да се издигнеш над земните неволи и да се вселиш в духа на Бога, да покажеш, че обичаш истински ближния си?
За няколко дни поне нека забравим препирните и различията си. Да се чуе Божието послание, че всички мъже са братя, всички жени — сестри, и всеки трябва да се грижи за другия. Поне за няколко дни състраданието, благочестивостта и любовта към ближния да се възселят в сърцата на всички ни, споделяйки и радост, и тъга, защото няма зло, което да може да устои на силата на доброто.
Прегръщайте се, вдигайте наздравици, смейте се и плачете и не скривайте любовта си един към друг! Нека светът разбере, че за екзалтирания дух няма срам. И като се докоснете до душата на своя брат и чуете гласа на своята сестра, пазете дълго светлия спомен за празника на Свети Дженаро и живейте така, както повеляват принципите на християнското милосърдие. Този свят може да стане по-добър и това зависи от чедата Божии, които го населяват. Така учеше Франческо Първи.
Мълчание падна над десетките хиляди глави на площада „Свети Петър“. Всеки момент на балкона щеше да се появи фигурата на любимия „Il Papa“1, изразяваща едновременно сила, достойнство и безгранична любов. Той щеше да вдигне ръце за благословия и камбаните щяха да зазвънят.
Под високите тавани на папските покои над площада кардинали, монсеньори и свещеници разговаряха на групички и хвърляха сегиз-тогиз по някой поглед към светия отец, седнал в ъгъла. Стаята сияеше от ярки цветове — виолетово, пурпурно червено и снежнобяло. Мантии, раса и шапчици — все отличителни белези на висшата църковна йерархия — се полюшваха и трепкаха, сякаш бяха действащи лица от жива фреска.
А в ъгъла на стол от слонова кост, тапициран със синьо кадифе, седеше Божият наместник, папа Франческо Първи. Имаше вид на обикновен човек, широко скроен, със строги, но нежни черти на истински „campagnuolo“2 и много земен. До него стоеше личният му секретар, млад чернокож американски свещеник от Нюйоркската епархия. Само Франческо можеше да си избере такъв помощник.
Двамата разговаряха тихо, като папата все извръщаше към младия свещеник едра глава и големи кестеняви очи, изразяващи ведро спокойствие.
—
— Проверил съм всичко. Да не искате да спорите с него? — отговори чернокожият, приведен напред със спокойна загриженост.
— За Бога, не! Той е най-големият хитрец!
Към стола на папата приближи един кардинал и се поклони:
— Свети отче, време е. Множеството ви очаква — рече той смирено.
— Кой? Ах, да. Минутка, добри ми приятелю.
Кардиналът се усмихна под широкополата си шапка, очите му излъчваха обожание. Франческо винаги го наричаше „добри ми приятелю“.
— Благодаря, Ваше светейшество — и с тези думи кардиналът се оттегли.
Божият наместник започна да си тананика под носа. Долавяха се отделни думи:
—
— Какво е това? — младият папски помощник от Нюйоркската епархия, Харлемска енория, изглеждаше наистина разтревожен.
— Арията на Рудолфо. Ах, този Пучини! Пеенето ми помага, когато съм нервен.
— Зарежете това, човече! Или подхванете някой грегориански псалм. Хайде, нека да е ектения.
— Не зная нито една. Италианският ви става все по-добър, но още е далеч от съвършенството.
— Старая се, братко. Но Вие не ми помагате много. Хайде, стига. Да вървим. На балкона.
— Не ми давайте зор! Тръгвам. Чакайте, да видим сега, значи вдигам ръка, нагоре-надолу, и отдясно наляво…
—
— Мислех, че ако съм прав и давам — не взимам — май беше обратното.
— Не оплесквайте работата. Просто се дръжте естествено.
— Тогава ще пея.
— Не толкова естествено! Хайде.
— Добре, добре! — папата се надигна от стола и се усмихна благо на всички наоколо. Обърна се отново към помощника си и заговори тихо, така че никой да не чуе:
— В случай че някой ме попита, кой е Свети Дженаро?
— Никой няма да Ви пита. И да се случи, използвате обичайния отговор.
— Ах, да. „Четете внимателно Светото писание, синко.“ Пълна идиотщина!
— Вървете бавно, изправете раменете. И се усмихвайте, за Бога!
— Направо ми призлява, африканец такъв!
Папа Франческо Първи, наместникът на Христос, излезе на балкона през високите порти и приветствените възгласи на тълпата разтърсиха из основи площада „Свети Петър“. Хиляди гласове крещяха в екзалтация:
— Il Papa! Il Papa! Il Papa!
И когато светият отец застана в оранжевите отражения на залязващото слънце, свещениците в покоите
