Ловецът на хвърчила

Сочеше към небето. Високо горе летяха пет-шест хвърчила — ярки жълти, червени и зелени петна сред сивия небосвод.

— Виж там — рече отново Сорая.

Този път сочеше близката сергия, където някакъв мъж продаваше хвърчила.

— Подръж това — казах аз.

Подадох чашата чай на Сорая. Извиних се и тръгнах към сергията за хвърчила. Обувките ми тихичко жвакаха в мократа трева. Посочих едно жълто хвърчило.

— Двайсет долара — каза търговецът, взе парите и ми подаде хвърчилото заедно с макара остъклен канап.

Благодарих и също му честитих новата година. Изпробвах канапа, както правехме някога с Хасан — хванах го с палец и показалец, после дръпнах силно. Канапът почервеня от кръв и търговецът се усмихна. Аз също.

Отнесох хвърчилото до Сухраб, който още се подпираше със скръстени ръце на кофата за боклук. Гледаше небето.

— Харесваш ли това хвърчило? — попитах аз и го повдигнах, като го държах за краищата на летвите.

Погледът му прескочи от небето към мен, после към хвърчилото и отново се зарея нагоре. Тънки струйки дъждовна вода се стичаха по лицето му.

— Веднъж четох, че в Малайзия използвали хвърчила за риболов — казах аз. — Бас държа, че го чуваш за пръв път. Връзват рибарска корда за хвърчилото и го пускат отвъд плитчините, та да не плаши рибата със сянката си. А в древен Китай пускали хвърчила над бойните полета, за да пращат известия на войските си. Вярно е. Не те будалкам. — Показах му окървавения си палец. — И канапът е наред.

С крайчеца на окото си забелязах, че Сорая ни наблюдава изпод шатрата, тревожно притиснала длани под мишниците си. За разлика от мен, тя постепенно бе изоставила опитите да го разбуди. Въпросите без отговор, безизразните погледи, мълчанието — всичко това много я измъчваше. Сега бе превключила в режим на изчакване — чакаше зелена светлина от Сухраб.

Чакаше.

Наплюнчих показалец и го вдигнах.

— Помня как баща ти проверяваше вятъра — вдигаше с крак облак прах и гледаше накъде ще го отвее. Той имаше цял куп такива хитрини — казах аз и отпуснах пръст. — Май че е западен.

Сухраб избърса една капка от ухото си и пристъпи от крак на крак. Мълчеше. Спомних си как преди няколко месеца Сорая ме попита какъв е гласът му. Отговорих й, че вече не помня.

— Казвал ли съм ти, че баща ти беше най-добрият ловец на хвърчила в Уазир Акбар хан? Може би дори в цял Кабул — казах аз, докато връзвах края на канапа за малкия клуп в пресечната точка на летвите. — И колко му завиждаха съседските момчета. Преследваше хвърчилата, без дори да поглежда небето, и хората казваха, че гонел сянката на хвърчилото. Но те не го познаваха като мен. Баща ти не гонеше сенки. Той просто… знаеше.

Бяха излетели още шест хвърчила. Хората започваха да се сбират на групички с чаени чаши в ръце, приковали очи към небето.

— Искаш ли да ми помогнеш? — попитах аз.

Сухраб огледа хвърчилото, после мен. Пак вдигна очи нагоре.

— Добре. — Аз свих рамене. — Май ще трябва да го пусна сам.

Наместих макарата в лявата си ръка и отпуснах около метър канап. Жълтото хвърчило провисна, почти докосвайки мократа трева.

— Последен шанс — казах аз.

Но Сухраб гледаше две хвърчила, които танцуваха едно срещу друго високо над дърветата.

— Добре. Започвам.

Побягнах напред. Маратонките ми разплискваха локвите, ръката с хвърчилото се вдигна високо над главата ми. От толкова много години не бях вършил това и се питах дали няма да стана за смях. Пуснах с лява ръка макарата да се размотава и усетих как канапът поряза дясната ми длан, минавайки през нея. Хвърчилото зад гърба ми вече излиташе, вдигаше се, кръжеше и аз побягнах още по-бързо. Въртенето на макарата се ускори и остъкленият канап остави още една кървава резка върху дясната ми длан. Спрях и се обърнах. Погледнах нагоре. Усмихнах се. Високо горе хвърчилото ми се люшкаше насам-натам като махало, издавайки онзи познат пърхащ хартиен звук, който винаги ми е напомнял за зимните утрини в Кабул. От четвърт век не бях пускал хвърчило, но изведнъж отново станах дванайсетгодишно хлапе и старите инстинкти се върнаха като с магическа пръчка.

Усетих до себе си някого и сведох очи. Видях Сухраб. С ръце дълбоко в джобовете на дъждобрана. Беше ме последвал.

— Искаш ли да опиташ? — попитах аз.

Той не отговори. Но когато му подадох канапа, едната ръка се измъкна от джоба. Поколеба се. Пое го. Сърцето ми заподскача, докато намотавах на макарата разхлабения канап. Стояхме безмълвно един до друг, вирнали глави към небето.

Около нас децата се гонеха, плъзгаха се по тревата. Някой бе пуснал музика от едновремешен индийски филм. Група старци бе коленичила за следобедната молитва върху разпънат найлон. Из въздуха се носеше мирис на мокра трева, дим и печено месо. Искаше ми се времето да спре.

После видях, че си имаме компания. Едно зелено хвърчило наближаваше нашето. Проследих с поглед канапа му до някакво момче, застанало на около трийсет метра от нас. Имаше къса подстрижка и тениска с голям черен надпис РОКЪТ Е НА ВЛАСТ. Видя, че го гледам, и се усмихна. Размаха ръка. Аз също му махнах.

Сухраб ми подаде канапа.

— Сигурен ли си? — попитах аз, докато го поемах.

Той мълчаливо взе макарата.

— Добре — казах аз. — Хайде сега да му дадем урок, бива ли?

Озърнах се към него. Изцъкленият, безизразен поглед бе изчезнал. Очите му шареха от зеленото хвърчило към нашето и обратно. Лицето му бе леко поруменяло, погледът внезапно изпълнен с внимание. Буден. Жив. Запитах се кога ли съм забравил, че въпреки всичко той все пак е още дете.

Зеленото хвърчило преминаваше в настъпление.

— Да изчакаме — казах аз. — Ще го оставим да се приближи още малко.

Хвърчилото направи две гмуркания и запълзя към нас.

— Хайде — възкликнах аз. — Ела при мен.

Зеленото хвърчило идваше, започна да се издига, без да подозира какъв капан съм му приготвил.

— Гледай, Сухраб, ще ти покажа един от любимите трикове на баща ти, стария номер с издигането и спускането.

До мен Сухраб дишаше развълнувано през носа. Макарата се въртеше в ръцете му, под белезите по китките му сухожилията се изпъваха като струни на рубаб. После примигах и за един кратък миг около макарата се появиха мазолестите ръце с нащърбени нокти на едно момче със заешка устна. Чух как някъде изграчи гарван и се озърнах нагоре. Паркът искреше, покрит с толкова свеж и ослепително бял сняг, че очите ми пареха. Снегът безшумно се ръсеше от клоните на побелелите дървета. Сега усещах мирис на курма със зеле. На сушени черници. На кисели портокали. На стърготини и орехи. Необятното снежно безмълвие бе оглушително. После през покоя долетя глас, който ни викаше за вечеря — гласът на един мъж със сакат десен крак.

Зеленото хвърчило вече се рееше точно над нас.

— Ще атакува. Всеки момент — казах аз, шарейки с поглед ту към Сухраб, ту към нашето хвърчило.

Зеленото хвърчило се поколеба. Замръзна. После се стрелна надолу.

— Ето го, идва! — казах аз.

Изпълних маневрата съвършено. След толкова много години. Старият капан с подскока и спускането. Разхлабих хватка и дръпнах канапа, за да се гмурна и да избягам от зеленото хвърчило. Няколко бързи странични отскока, и нашето хвърчило описа светкавичен полукръг срещу часовниковата стрелка. Изведнъж се озовах отгоре. Зеленото хвърчило се бореше панически. Но вече бе твърде късно. Бях му приложил трика