Роберт ван Хюлик
Двамата просяци
Когато си тръгна и последният посетител, съдията Ди се облегна в креслото си с въздишка на облекчение. Той хвърли уморен поглед към градината в задния двор. Вечерният мрак вече бе започнал да се сгъстява, а тримата му малки синове все още играеха между храстите. Те окачваха по клоните запалени фенери, украсени с образите на Осмината безсмъртни1.
Беше петнайсетият ден от Първия месец, Празникът на фенерите. Хората окачваха в къщите си и около тях пъстри фенери, най-разнообразни по размер и форма. Целият град тънеше в ярка многоцветна феерия. Откъм парка отвъд стената на градината до съдията долитаха веселите възгласи на шумното множество. През целия следобед в резиденцията му, разположена в задния двор на съдилището, пристигаха да изкажат поздравленията си по случай знаменателния ден видни граждани на Пуян — процъфтяващия окръг, в който Ди от една година беше съдия.
Съдията отмести назад черната шапка с дълги уши и прокара длан през лицето си. Не беше свикнал да пие толкова вино през деня и се чувстваше леко замаян. Наведе се към масата и взе от вазата една голяма бяла роза. Смяташе се, че миризмата й намалявала въздействието на алкохола. Вдъхна дълбоко свежия ароматна цветето и си помисли, че последният посетител, старейшината на гилдията на ковачите Лин, наистина бе злоупотребил с гостоприемството му. Този човек като че залепна за стола! А съдията трябваше да се преоблече и да се поосвежи, преди да се яви в покоите на трите си съпруги, които сега ръководеха приготовленията за празничната семейна вечеря.
В градината отвън кънтяха весели детски гласчета. Съдията погледна натам и видя, че двете му по- големи момчета се мъчат да достигнат един голям цветен фенер.
— Хайде, прибирайте се и се изкъпете — подвикна им той.
— Акуей иска да вземе този хубав фенер, който направихме ние с кака — възмутено извика най- голямото момче.
Съдията се канеше да повтори нареждането, когато с крайчеца на окото зърна, че вратата в дъното на хола се отваря. Тътрузейки нозе, влезе довереният му съветник сержант Хун. Като видя колко бледен и уморен изглежда старият човек, съдията побърза да каже:
— Седни и изпий чаша чай, Хун. Съжалявам, че днес се наложи да ти оставя цялата текуща работа в съдилището. Мислех, след като си тръгнат гостите, да ида в канцеларията и да поработя, но майстор Лин се забрави. Тръгна си едва преди няколко минути.
— Нямаше нищо особено, господарю — рече сержантът, докато наливаше чай за съдията и за себе си. Трудно беше само да накарам чиновниците да не се разсейват. Празничното настроение бе завладяло и тях.
Седна и засърба чая, като внимателно повдигаше оределите си сиви мустаци с палеца на лявата ръка.
— Е, нали днес е Празникът на фенерите! — каза съдията и върна бялата роза на мястото й. — Щом като не е пристигнало съобщение за някой спешен случай, нека и ние поне веднъж да се поотпуснем.
Сержант Хун поклати глава.
— Точно преди обяд, господарю, в канцеларията дойде надзорникът на Северния квартал и съобщи за едно произшествие. Някакъв стар просяк паднал в дълбок канал край една затънтена уличка недалеч от дома на майстор Лин. Главата му вероятно се е ударила о остър камък на дъното и той умрял. Регистраторът на смъртните случаи направи оглед на тялото и подписа удостоверението за смърт при злополука. Клетникът беше облечен само в една оръфана роба, нямаше дори шапка на главата си и сивите му коси висяха неприбрани. Единият му крак е сакат. Сигурно се е препънал и е паднал в канала, когато призори е отивал да проси. Шън Ба, старейшината на просяшката гилдия, не можа да го разпознае. Нещастникът навярно е пристигнал в града от околностите, като се е надявал да събере нещичко по време на празника. Ако не се яви никой да прибере трупа, утре ще трябва да го изгорим.
Съдията Ди погледна към най-големия си син, който влачеше един стол между колоните, заместващи предната стена на хола, и подвикна:
— Стига си тътрил този стол! Направете каквото ви казах! И тримата!
— Да, господарю! — в хор изчуруликаха момчетата. Докато децата се изнизваха, съдията каза на Хун:
— Нареди на надзорника каналът да бъде покрит, Както трябва, и хубаво го нахокай. Тия хора са длъжни да се грижат за доброто състояние на улиците в своите квартали. Между другото, Хун, чувствай се поканен на Нашата скромна семейна вечеря.
Старецът се поклони с благодарствена усмивка.
— Отивам да затворя канцеларията, господарю. След половин час ще се явя в покоите ви.
Когато сержантът излезе, съдията си помисли, че и той самият трябва да смени церемониалната си роба от корав зелен брокат с удобна домашна дреха. Но не му се разделяше с тишината в опустялата приемна и си каза, че няма да е зле да изпие още една чаша чай тук, Отвън в парка също бе станало по-тихо. Хората се разотиваха по домовете си за вечерния ориз. По-късно отново щяха да се стълпят на улиците, за да се порадват на разноцветните фенери и да пийнат по нещо в околните винарни. Съдията остави чашата и си помисли, че може би не трябваше да дава свободна вечер на Ма Жун и на другите си двама помощници, защото не бе изключено по-късно да избухнат неразбории в квартала с вертепите. На всяка цена трябваше да каже на началника на стражата да удвои броя на хората по улиците.
Ди отново посегна към чашата, но замръзна на мястото си и се загледа втренчено в тъмното дъно на хола. Беше влязъл висок стар човек. Изглеждаше облечен в оръфана роба. Нямаше шапка на главата си, дългите му коси висяха на кичури. Той тихо закуцука през приемната, като се подпираше на извита тояга. Сякаш не забеляза съдията и мина край него с наведена глава. Ди понечи да извика и да го попита как така влиза без предизвестие, но думите замръзнаха в гърлото му. Той застина, втрещен от внезапен ужас. Старецът сякаш мина направо през големия шкаф и безшумно изчезна в градината. Съдията скочи и изтича към стъпалата, които водеха натам.
— Хей, вие! Върнете се! — гневно извика той.
Отговор не последва. Ди слезе в окъпаната от лунното сияние градина. Нямаше никой. Той побърза да претърси ниските храсти покрай оградата, но не намери нищо. Малката врата, която извеждаше навън към парка, както обикновено беше заключена и добре залостена.
Съдията остана прав и неподвижен. Неволно потрепери и се загърна по-плътно с робата си. Беше видял призрака на мъртвия просяк.
След известно време се овладя. Обърна се рязко, качи се обратно в приемната и тръгна по мрачния коридор, който водеше към предната част на личните му покои. Отвърна разсеяно на почтителния поздрав на слугата, който стоеше до вратата и палеше двата пищно оцветени фенера, окачени над нея. После пресече централния двор на съдилището и влезе в канцеларията.
Чиновниците си бяха отишли. Завари само сержант Хун, който на светлината на една едничка свещ разпределяше струпаните върху писалището документи. Старият служител вдигна учуден поглед към съдията.
— Помислих си, че все пак бих могъл да хвърля едно око на оня умрял просяк — нехайно каза Ди.
Хун бързо запали нова свещ и поведе съдията през мрачните пусти коридори към тъмницата зад съдебната зала. В едно странично помещение върху чамова маса лежеше слаба фигура, покрита с тръстикова рогозка.
Съдията взе свещта от Хун и му направи знак да отметне рогозката. Вдигна нагоре светлината и се взря