баща му не му провървя с търговията, загуби всичко. Продаде къщата и се преселиха на север, в родния си край. Тун Май остана в Пуян. Изкарваше по нещо оттук-оттам, за да завърши обучението си по класическа литература в тукашния конфуциански храм, преди да се прибере при родителите си. Беше весел и добряк, чудесен спортист. Много го биваше в бокса. Всичките ми служители го обичаха, те настояха той да бъде барабанчик на лодката ни.
Пиен хвърли помръкнал поглед към проснатото на пода тяло.
— Буден младеж беше — обади се господин Ку. — Баща му разбираше от антики, а и Тун имаше око за красивите неща.
— Вие откъде го познавате, господин Ку? — попита съдията Ди.
— Отбиваше се от време на време при мен, ваше превъзходителство, и носеше кога порцеланов съд, кога стара бронзова отливка, купени евтино отнякъде. Прав е доктор Пиен, добър младеж беше.
— Това обаче не е спряло убиеца му — сухо отбеляза съдията. — Знаете ли някой да му е имал зъб?
Доктор Пиен погледна въпросително към господин Ку. Ку сви рамене, а докторът отвърна:
— Не, ваше превъзходителство. Все пак трябва да кажа, че Тун се събираше с разни безделници и пройдохи, от ония, дето висят по евтините боксьорски клубове. Може да си е имал разправия с някой мошеник… — Пиен не довърши изречението си.
Изглеждаше блед и нервен. Съдията Ди си помисли, че внезапната смърт на младежа, работил от време на време при доктора, явно дълбоко го е разстроила. Или може би честолюбието му бе засегнато от погрешната диагноза.
— Къде живееше Тун? — попита съдията господин Ку.
— Някъде около улица „Полумесец“, ваше превъзходителство, в югозападния край на града. Точния му адрес не знам, но мога да попитам приятеля му Ся Куан. И Ся е една волна душа, студент и любител боксьор, освен това също като Тун търгува по малко с антики. От него знам, че двамата с Тун живеели заедно на един таван над магазина на някакъв вехтошар. Ся обеща да помогне при прибирането на лодката ми и сигурно е наоколо.
— Намерете младежа и го доведете — нареди съдията Ди на съдебния лекар.
Не, ваше превъзходителство — обади се доктор Пиен, — той вече се върна в града. Видях го случайно, когато идвах. Вървеше към Южната врата. Човек не може да не го забележи с неговия дълбок белег през лявата буза.
— Жалко! — каза съдията Ди. Забеляза, че Ку Юанлян пристъпва припряно от крак на крак, сякаш гореше от нетърпение да си тръгне. — Е, господа — продължи съдията, — ще проведа щателно разследване. Засега не разгласявайте, че Тун е убит. Казвайте, че е починал от сърдечен удар. Ще чакам и двама ви утре сутрин на заседанието на трибунала. Хун, изпрати господата и кажи, ако обичаш, на началника на стражата да се качи.
След като Пиен и Ку се сбогуваха, съдията се обърна към съдебния лекар:
— Радвам се, че така си разбирате от работата. Ако не бяхте тук, щях да приема убийството за нещастен случай според диагнозата на доктор Пиен. Сега вървете в съда и пригответе доклада си за огледа на тялото.
Лекарят се оттегли с доволна усмивка. Съдията Ди закрачи напред-назад, сключил ръце зад гърба си. Когато сержант Хун се върна с началника, съдията нареди:
— Донесете дрехите на покойния.
— Те са тук, ваше превъзходителство — началникът измъкна изпод масата един вързоп и го разгъна. — Ето панталона, колана и чифт плъстени обувки. Това е куртката му, беше пъхната под барабана в лодката.
Съдията Ди бръкна в широкия ръкав на куртката и извади карта за самоличност на името на Тун Май. Удостоверение, че Тун Май е взел първия си изпит по литература, и два сребърника, увити в хартиена салфетка. Пъхна всичко обратно в ръкава и каза на Хун:
— Отнеси дрехите в съда — после се обърна към началника: — Увийте тялото в тази рогозка и нека хората ви го отнесат в някоя празна килия в градския затвор. Идете лично в жилището на Тун Май и доведете Ся Куан в съда. Ще го разпитам по-късно тази вечер.
Началникът излезе. Докато помагаше на съдията да свали официалната си роба, сержант Хун подхвърли:
— Кой ли може да е убил студента? Да речеш…
— Убит ли? — избоботи зад гърбовете им дълбок глас. — Казаха ми, че било нещастен случай!
Съдията се обърна, готов да избухне, но се въздържа, когато видя огромния мъж, застанал на вратата. Беше Ян, антикварят, който държеше голям магазин срещу конфуцианския храм. Съдията често се отбиваше там да погледа колекциите му.
— Наистина е убит, господин Ян — любезно потвърди той. — Само че съм длъжен най-настойчиво да ви помоля да не казвате никому.
Исполинът повдигна рунтавите си вежди. Имаше загоряло от слънцето едро лице, щръкнали мустаци и къса брада.
— Както наредите, ваше превъзходителство — отвърна той и белите му равни зъби бавно се оголиха в усмивка. — Дойдох да видя какво става, защото рибарите долу разправят, че го била грабнала Бялата жена.
— Какво значи това? — изпитателно попита съдията Ди.
— Така хората наричат речната богиня, ваше превъзходителство. Рибарите се радват, че при състезанието е дадена жертва. Казват, че щом богинята си е получила своето, уловът тази година ще е богат.
Съдията Ди сви рамене.
— Нека засега убиецът си мисли, че властите споделят всеобщата версия — каза той.
— А как е бил убит, ваше превъзходителство? — Ян хвърли поглед към проснатото на пода тяло и додаде: — Не виждам кръв.
— Ако ви интересуват подробностите, елате на заседанието на трибунала утре сутринта — рязко отсече съдията Ди. — Между другото Тун Май се е занимавал с търговия с антики, сигурно сте го познавали?
Ян поклати огромната си глава.
— Чувал съм за него, ваше превъзходителство, но никога не сме се срещали. Аз имам свои канали. Антиките искат много труд и пот, непрекъснато трябва да кръстосваш околностите в дъжд и пек, все по петите на селяните, които току изровят нещо старинно от нивите си. Така поддържам форма, а и си осигурявам наистина редки и оригинални вещи. Онзи ден…
— А да познавате някакъв приятел на Тун, един младеж на име Ся Куан?
— Не, ваше превъзходителство. Съжалявам, че не мога да ви бъда полезен — Ян свъси чело и то се покри с бръчки. — Името ми звучи познато, но не се сещам. Та както започнах да ви разказвам, онзи ден в един храм на изток от града попаднах на стара рисунка, която, осмелявам се да твърдя, сигурно ще заинтересува негово превъзходителство. Рисунката е в добро състояние и аз…
— Тези дни ще намина при вас, господин Ян. Сега много бързам, трябва да се върна в съда.
Антикварят се поклони и се сбогува.
— Обичам да си приказвам с Ян — сподели съдията със сержант Хун. — Има необикновени, просто невероятни познания за антиките и влага много любов в работата си. Но сега се появи в най-неподходящия момент — съдията нахлупи малка черна шапчица и продължи с едва доловима усмивка: — Другите трима помощници ще се върнат едва вдругиден, така че ще се наложи двамата с теб, Хун, да разследваме това убийство.
— Жалко, че Ма Жун и Цяо Тай взеха със себе си и Тао Ган за празниците — умислено каза сержантът. — Старият хитрец няма равен на себе си при отровителствата.
— Не се тревожи, Хун, ще се справим. Сега ще взема кон и ще отида в село Мраморен мост. Очевидно отровата е сложена в храната или в питието на Тун Май при гощавката на екипажите преди състезанието. Ще огледам кое как е. А ти иди в конфуцианския храм и се срещни с ректора по учебните въпроси, стария професор Оуян. Попитай го за Тун Май и за приятеля му Ся Куан. Професорът е мъдър старец и искам да знам мнението му за тези младежи. Не ме чакай, ще се видим утре сутринта след закуска в кабинета
