— Много съжалявам, Ди, но оризът наистина е свършил.
— Няма значение — отговори съдията, — срещата ми достави голямо удоволствие. А и Жасмин е твърде привлекателна. Ще бъде ли много неучтиво от моя страна, ако си тръгна с нея още сега?
Куан възрази, че е рано да се разделят, но си личеше, че и той смята това решение за най-добро. Домакинът слезе с госта си до хола, където се разделиха. Жасмин помогна на съдията да облече тежкия си кожух, след което двамата излязоха на студената улица. Носилка не можеше да се наеме нито срещу пари, нито срещу любов. Всички носачи бяха зачислени към обоза на войската.
Каруците с убитите и ранените продължаваха да се влачат по улиците. Съдията и придружителката му често трябваше да се притискат до стената на някоя къща, за да направят път на военните куриери, които ободряваха изтощените си коне с цветисти ругатни.
Жасмин преведе съдията през една странична уличка към нисък коптор, долепен до висок и тъмен склад. Два хилави бора с огънати под тежестта на замръзналия сняг клони ограждаха пропуканата врата. Ди извади от ръкава си един сребърник. Подаде го на момичето и каза:
— Е, добре. Аз си тръгвам. Моята странноприемница… — разтърси го силен пристъп на кашлица.
— Ще влезете и ще пийнете нещо горещо — твърдо каза тя. — Не можете да си тръгнете в това състояние — после отвори вратата и въведе съдията, който продължаваше да кашля.
Пристъпът премина едва когато тя му съблече кожуха и го накара да седне на бамбуковия стол до паянтова маса за чай. В мрачната стаичка беше много топло. Медният мангал в ъгъла бе препълнен с пламтящи въглени. Забелязвайки учудения му поглед, тя каза със саркастична усмивка:
— Това е предимството да бъдеш проститутка в тия времена. Имаме въглища в изобилие… Военна дажба, да не настиват храбрите ни войници.
Тя взе свещта, запали я от мангала и отново я постави на масата. После изчезна зад завесата на вътрешната стена. Ди огледа стаята в мигащата светлина на свещта. До стената срещу него имаше широко легло с балдахин. Завесите му бяха дръпнати, виждаха се смачкани юргани и мръсна двойна възглавница.
До ушите на съдията долетя странен звук. Огледа се. Той идеше иззад избелялата синя завеса, която прикриваше нещо до стената. През ума му се мярна мисълта, че може да е попаднал в капан. Военните полицаи налагаха с бичовете си уличните крадци, докато костите им се оголеха, но нападенията и обирите в града не спираха. Той скочи, приближи се до завесата и я дръпна.
Опита се да запази самообладание, но лицето му се покри с червенина. До стената бе долепено дървено детско креватче. Изпод покритото с кръпки дебело юрган че се подаваше кръглата главица на бебе, което го погледна с големи умни очи. Съдията побърза да дръпне обратно завесата и се върна на мястото си. Влезе жената, понесла голям чайник. Наля му една чаша и каза:
— Изпийте я. Това е специален чай. Казват, че лекувал кашлица — отиде до завесата и се върна с детето на ръце. Занесе го до широкото легло, пооправи завивките с една ръка и отупа възглавницата. — Извинете ме за бъркотията — каза тя, докато поставяше детето на леглото. — Имах клиент точно преди да ми съобщят, че магистратът ме вика да присъствам на вечерята.
С непринуденост, присъща на жените с нейната професия, тя съблече робата си. Останала само с широките си панталони, седна на леглото и се облегна на възглавницата с въздишка на облекчение. После взе детето и го постави на лявата си гръд. То доволно засука. Съдията сърбаше бавно билковия чай, който нагарчаше приятно. След известно време попита:
— На колко месеца е детето ти?
— На два — равнодушно отговори тя. — Момче е.
Погледът му падна върху дългия бял белег на раменете й. Широка грозна бразда разполовяваше дясната й гърда. Тя вдигна глава, улови погледа му и каза с безразличие:
— О, те не искаха да стане така, грешката е моя. Докато ме биеха, направих опит да се освободя от въжетата и се извърнах. Една лента от камшика се уви около рамото ми и преряза дясната ми гърда.
— А защо те биха? — попита съдията.
— Дълго е за разказване! — отсече тя и съсредоточи вниманието си върху детето.
Съдията мълчаливо допи чая си. Сега дишаше по-леко, но в главата му продължаваше да пулсира тъпа болка. Когато изпи втората чаша, Жасмин отнесе бебето обратно в детското креватче и го прикри със завесата. Приближи се до масата, протегна се и се прозя. После посочи към леглото и попита:
— Какво ще кажете, да полегнем ли? Вече си поотпочинах, а пък и чаят ми не струва колкото сребърникът който ми дадохте.
— Чаят ти беше чудесен — уморено каза съдията, — струва дори повече от това, което ти дадох — и за да не я обиди, бързо добави: — А пък и не ми се иска да те заразя с тази проклета белодробна болест. Бих изпил още една чаша, след това си тръгвам.
— Както обичате — тя седна срещу него и добави: — И аз ще изпия една чаша, гърлото ми е пресъхнало.
Навън замръзналият сняг захрущя под нечии стъпки. Беше нощната стража. Прокънтяха дървените клепала, които известяваха полунощ. Жасмин се сви на стола. Сложи ръка пред устата си и попита изненадано:
— Полунощ ли е вече?
— Да — неспокойно каза съдията. — Страхувам се, че ако не започне веднага настъпление, татарските орди ще пробият отбраната ни и ще нахлуят в този район. Разбира се, пак ще ги отблъснем, но заради хубавото ти дете няма ли да бъде по-разумно да стегнеш малко багаж и да заминеш с него на изток още утре сутринта?
Тя гледаше право напред, трескавите й очи изразяваха дълбока мъка. След известно време каза като че ли на себе си:
— Остават само още шест часа — погледна съдията и добави: — Детето… Призори баща му ще бъде обезглавен!
Съдията остави чашата си и възкликна:
— Обезглавен ли? Съжалявам! Кой е той?
— Един капитан на име У.
— Какво е направил?
— Нищо.
— Хора не се обезглавяват за нищо — тросна се съдията.
— Представиха му лъжливо обвинение. Казаха, че е удушил жената на един свой колега. Военният трибунал го осъди на смърт. Вече почти една година е във военния затвор, чакаше потвърждение на присъдата. И днес то пристигна.
Съдията поглади бакенбардите си.
— Често съм работил съвместно с военната полиция — каза той. — Тяхната съдебна система е по-сурова от гражданската, но винаги съм я смятал за много ефикасна и добросъвестна. Рядко правят грешки.
— В този случай направиха — каза Жасмин и добави примирено: — Но вече нищо не може да се поправи. Късно е!
— Да, щом ще изпълнят присъдата призори, не може да се направи много нещо — съгласи се съдията. Помисли малко, после продължи: — Но защо не ми разкажеш всичко? Хем ще ми помогнеш да се отвлека от собствените си грижи, хем и за теб времето ще мине по-безболезнено.
— Добре — сви рамене тя. — И без това се чувствам много изтормозена, за да заспя. Ето как стана всичко… Преди около година и половина двама капитани от гарнизона в Тацикоу често се отбиваха в едни и същи бардаци. Единият се казваше Бан, другият — У. Движеха се заедно, защото служеха в едно и също военно поделение, но никак не си приличаха. Едва ли могат да се намерят по-различни хора. Бан беше мамино синче, голобрадо конте, което приличаше повече на студент, отколкото на офицер. Беше досаден с префърцунените си приказки и момичетата го отбягваха. У, точно обратно, беше грубоват, но естествен младеж, добър боксьор и боец с меч, ловък и много духовит. Разправяха, че заради него войниците били готови да минат през и огън вода. Не беше голям красавец, но аз се влюбих в него. А и той нямаше друго момиче освен мен. Редовно плащаше на собственика на дома, в който работех, за да не ме кара да спя с който и да е. Обеща да ме откупи и да се ожени за мен веднага щом го повишат, затова нямах нищо против да му родя дете. Обикновено ние гледаме да се отървем от децата, когато забременеем, или ги продаваме.
