Мери си избърса очите.
— Никога ли няма да ми простиш?
— Никога.
Мери зарида. Свали си пелерината.
— Проклет да си — прошепна тя.
— Надебеляваш — изрече грубо Стивън.
Мери примижа срещу него и изпъна дрехата си по тялото. Извърна се настрани, в случай че той още храни някакви съмнения. Стивън се вторачи в нея.
— Не питай. Ако посмееш да попиташ, ще те убия. Бебето е твое. Не съм спала с друг и никога няма да го направя — извика Мери.
Стивън не помръдна и не проговори. Не изглеждаше в състояние да го направи. Гледаше смаяно изпъкналото й тяло.
Накрая Мери отпусна ръце и отиде до леглото. Седна уморено на него.
— Мисля, че ще се роди през юли.
Стивън се съвзе, обаче гласът му беше удивително дрезгав, когато проговори.
— Това означава, че си заченала скоро, след като се срещнахме. Още преди да се оженим. И ти си знаела през цялото време.
Тя го погледна право в очите. Реши да не му разрешава да я тормози повече.
— Разбрах веднага или поне толкова бързо, колкото е възможно за жена, на която месечните цикли не са много точни. Исках да ти кажа преди войната. Запазих вестта за по-добро време — сълзите замъглиха очите й. — Исках да ти съобщя тази вест като любовен дар, докато сме в леглото. Аз, глупачката!
— Не ми каза и в Дънфърмлайн — каза Стивън, който беше пребледнял. И двамата си спомниха как я бе ударил и повалил на земята от ярост.
— Знаех, че ще се радваш, ако намериш и друга причина, за да ме обиждаш и да ме обвиняваш в невярност. Не ти казах. Ти ми заяви съвсем ясно, че ще ме пратиш в изгнание, за да получиш дете. Това беше неприемливо.
— И кажи ми, моля, кога беше решила да ми кажеш? — Гласът му почна да звучи заплашително.
— Когато ме посетиш в Тетли, както ми обеща — Мери го погледна. Очите й се бяха разтворили широко и я боляха. — Но ти така и не дойде.
Стивън пак се втренчи в нея.
Мери стисна юмруци. Дълго спотаяваният гняв изскочи навън.
— Добре ли се забавляваше тук, в двора, милорд? Да не би да не дойде при мен, защото си се влюбил в друга жена? Може би в последната си любовница?
— Въпросите ти са нагли — тихо каза Стивън.
Мери пак примижа, за да възпре потока на сълзите.
— Понякога — прошепна тя — те мразя. И това ми носи облекчение.
— Не ме интересува — той пристъпи напред и се надвеси над нея. — Разбираш ли, Мери, радвам се, че си заченала, но не изпитвам нищо повече. Това не променя провиненията ти или характера ти. Веднага щом се възстановиш от пътуването, ще те върна в Тетли. Нищо не се е променило.
Мери се задави от сълзи и покри лицето си с ръце. Сбъднаха се най-лошите й страхове. Стивън нито беше забравил, нито беше простил. Беше решил тя да роди в изгнание.
Той отиде бавно до вратата и спря на прага, без да се обръща към нея.
Мери вдигна глава.
— Стивън — прошепна тя.
Това беше молба. Той я погледна неохотно.
— Вземи ме пак при себе си. Обичам те. Имам нужда от теб. Много ми липсваш.
Той стисна зъби. Обърна се и излезе от стаята.
Всички в къщата спяха.
С изключение на Стивън, който знаеше, че тази нощ сънят няма да го навести. Стоеше сам в залата пред угасващия огън. Силна болка терзаеше душата му.
Никак не му беше лесно през последните няколко месеца. Мразеше двора, но след като повери тримата сина на Малкълм на грижите на Руфъс, предпочете да остане тук. Решението беше добре обмислено. Въпреки че се чувстваше задължен да бъде сигурен, че трите момчета са добре настанени и към тях се отнасят с уважение, остана тук, тъй като искаше да остане възможно най-далеч от вероломната си жена.
Обаче голямото разстояние, което ги делеше, не изтри спомените му. Тя си остана част от него. Не успя да я прогони от мислите си, колкото и да се мъчеше. Паметта му непрестанно призоваваше образа й. Той понякога беше игрив, друг път сериозен. Представяше си я и като въплъщение на поквареността. Заспиваше с лика й. Той го преследваше по-настоятелно от който и да е дух.
Стивън се втренчи в огъня, но виждаше само Мери. Жена му Мери, която беше станала още по- хубава. Все едно, че изобщо не беше страдала през дългата зима на изгнанието й. Бременността й я правеше още по-прекрасна. Не успя да спре пороя от сподавени досега чувства. Мили боже, наистина му бе липсвала.
Последните няколко месеца си мислеше, че я мрази. Позволи на омразата си да го погълне. Подхранваше я и дори й се наслаждаваше. Знаеше, че никога няма да й прости затова, че тя го изостави по време на война и отдаде верността си на своя род, а не на него. Омразата беше много приятна, защото облекчаваше болката му. Болката, която трябваше да избегне на всяка цена.
Но я изпитваше. Тя изпълваше душата му. Но се беше самозалъгвал. Изобщо не я мразеше. Защото й беше дал най-големия възможен дар, като й връчи розата. Беше й дал вечната си любов. Жалко, че няма как да си я вземе обратно. Но това не бе възможно. Мъж като него обичаше само веднъж и завинаги.
Това бе невероятно. Стивън закрачи напред-назад. Сигурно беше полудял. Тази вечер се изправяше срещу чувства, които не желаеше да изпитва, но нямаше как да избяга от самия себе си. Най-странното бе, че всъщност не искаше да се отърве от тях.
Беше напълно необяснимо как е възможно да му липсва жената, способна на такова вероломство. Как бе възможно мъж като него, със стоманена воля, да обича такава жена, такава вероломна жена. Това противоречеше на разума. Но твърде късно бе разбрал тази истина — беше съвсем очевидно — любовта не се крепеше на разума. В нея нямаше нищо разумно. Самата й същност противоречеше на разума. Любовта извираше не от разума, а от дълбините на сърцето.
Не биваше да отстъпва пред тази всепоглъщаща любов, пред неудържимия копнеж по нея. Не биваше да се поддава на изгарящото желание.
Ако се поддадеше, щеше да загуби не само битката, но и войната. О, колко добре знаеше това.
Защото никоя друга жена нямаше да го задоволи. Беше разбрал това през последните месеци. Бе имал няколко други жени, до една проститутки, жени, чиито лица не си спомняше и чиито имена беше забравил. Срещите с тях бяха кратки, безлични и му предоставяха само телесен отдушник на потребностите. Нямаха нищо общо с това, което преживяваше заедно с Мери.
Стивън затвори очи. Сърцето го заболя за нея: Беше се втвърдил като скала и отчаяно копнееше да даде воля на страстите си. Само тя би се справила с тази задача. Жадуваше Мери да облекчи страстта му. Жадуваше и много повече. Всъщност нима не мечтаеше страстно за любовта й? Любов, която тя никога нямаше да му даде.
Няма да отиде при нея, нямаше.
Защото, ако го направеше дори веднъж, щеше да бъде загубен.
Каква мъка беше това изкушение!
Не се е променила, повтаряше си той непрестанно. Значи не бива да я пуска отново в леглото… и в живота си. Тя бе твърде опасна. Още имаше власт над него. Това не се бе променило.
Знаеше, че е взел правилното решение. Веднага щом лекарят обяви, че тя е готова за път, щеше да я върне в Тетли. Това беше единствената му надежда.
Проблемът му беше, че не знаеше как ще се удържи далеч от нея, след като я видя пак и тя бе тук, в
