Челото й се набръчка. — Защо Руфъс те назначава на пост, който ще ти даде голяма власт и влияние?
— Не разбираш ли? — попита сухо той. — Той ме купува, Адел. Кралят възнамерява по този начин да измъкне тръна от петата си.
Адел погледна Джефри. Той стоеше там горд, студен и непоколебим. Тя потрепери. Уплаши се. Познаваше го. Кралят щеше да очаква вечна вярност от следващия епископ на Илай, но Джефри не беше от мъжете, които правеха компромис със задълженията си. А дългът му беше към църквата.
Страховете на Адел нараснаха. Коварната война, която Джефри и кралят водеха досега, не търпеше сравнение с това, което щеше да се случи, ако Джефри продължаваше да действа както досега, щом бъдеше ръкоположен и заемеше новия си пост.
— Трябва да внимаваш много отсега нататък! Не бива да правиш никакви глупости, щом получиш това назначение! Трябва да прекратиш идиотската си съпротива срещу короната!
Джефри я изгледа.
— Какво чувам? Нима ме обичаш поне малко, хвърли един поглед към отворената врата, но по нищо не личеше някой да ги подслушва. Джефри никога не се беше държал толкова непредпазливо.
— Разбира се, че те обичам.
Вдигнатата му вежда изразяваше нескрития му скептицизъм.
Адел се уплаши още повече.
— Джефри, какво ти става? Мили боже, току-що получи голяма награда от краля, пост, за който други мъже биха умрели, мамили, крали и лъгали, а го приемаш съвсем спокойно! Изобщо не изглеждаш доволен!
— Доволен съм — усмихна се той безрадостно. — Как да не съм доволен?
Изведнъж Адел се сети, че кралят може да отмени заповедта си. Джефри имаше много врагове. Самият той го беше казал.
— Ще получиш поста, нали?
— Разбира се, че ще го получа. Тази сутрин получих и друго писмо. Праща ми го Анселм. Като се върне, ще ме ръкоположи. Обещава ми подкрепата си. Това означава, че изборът ми от катедралния съвет е сигурен. Получаването на пълномощията ще бъде само една формалност.
Адел едва дишаше. Душата й се изпълни с радостен трепет от тази новина. Господи, колко му подхождаше този пост! Обаче той се беше променил. Тя едновременно се уплаши и изпълни с радостно въодушевление. Защото той вече й изглеждаше някак отдалечен и не достижим.
А властността, която беше усетила, беше нараснала и излиташе от него на студени вълни.
Адел потрепери. Джефри де Уорън стоеше срещу нея в другия край на стаята в дългата си тъмна роба и с тежкия златен кръст. Беше удивително мъжествен, рус, синеок и прекрасен. Беше станал един от първите прелати в кралството и един от най-могъщите васали на краля. Той беше епископ на Илай, а, мили боже, още не беше навършил и двадесет и три години.
Дори и тя се изпълни с благоговение.
26
Мери не искаше отново да се среща със Стивън в двора след толкова време. Не желаеше на това събитие да присъстват много хора. Принц Хенри я заведе до вратата на Грейстоун. Мери му благодари учтиво за усилията да й помогне и го покани да влезе вътре. Той се разсмя.
— Няма да изпусна тази гледка за нищо на света, Мери.
Мери се беше надявала той да откаже. Пак се ядоса, най-вече на това, че той не направи опит да прикрие удоволствието си от сцената, на която му предстоеше да бъде свидетел. Мери си имаше достатъчно тревоги и без загадъчния принц.
Съвсем не се чувстваше смела. Сърцето й се беше качило в гърлото. Стомахът също я присвиваше. Бяха стигнали за два дена до Лондон. Возеха я в носилка заради състоянието й. През тези два дни тя така и не хапна, нито спа. Страхът разяждаше душата й. Толкова много беше заложила с този си ход. Ставаше дума за самото й бъдеще. Представяше си с ужас реакцията на Стивън, когато я видеше. В най-добрия случай щеше да й нареди да се върне в Тетли. В най-лошия щеше да побеснее от предизвикателната й постъпка.
Обаче въобще не си представяше как ще реагира той, след като научеше за бременността й. Въпреки че беше имала основание да крие досега тази новина от него, той едва ли щеше да погледне на това по този начин. Непрекъснато съжаляваше за тази си измама. Мигът, който трябваше да бъде изпълнен с радост и веселие, беше пропит със страх и ужас.
Мери дръпна пелерината си и се загърна още по-плътно. Принцът вървеше до нея. Двамата застанаха пред предната врата. Вече беше късно. Здрачът се спускаше бързо и беше твърде вероятно Стивън да си е вкъщи. Големият отряд, с който пътуваше Хенри, вдигна доста шум при спирането си, така че вътре сигурно бяха разбрали за пристигането им. Граф Нортъмбърланд застана на вратата и ги загледа как се приближават. Усмихна се сърдечно на Хенри.
След това погледът му се плъзна към нея. Очите му вече не се усмихваха, а гледаха изпитателно. Въпреки че Мери се надяваше, че добре е скрила лицето си и още дълго никой няма да разбере коя е, тя подозираше, че дребният й ръст ще я издаде.
— Кого ни водиш, Хенри? — попита Ролф.
— Изненада — изрече с кикот Хенри.
Мери влезе след двамата мъже. Сърцето й падна в петите. Прииска й се да изчезне. Точно срещу тях, обърнал гръб към камината, стоеше Стивън де Уорън.
— Изненада ли? — попита скептично Ролф.
Хенри само се засмя.
Стивън се втренчи в нея. Мери се сви от ужас, защото очите му се взираха невярващо в нея. Яростта беше разкривила чертите му. Той я беше разпознал мигновено.
— Довел си я тук? — Недоверчиво попита Стивън, без да откъсва тежкия си поглед от Мери.
Тя отметна назад качулката си. Сърцето й се изпълни с отчаяние.
— Това беше моя идея, Стивън.
Стивън или не й обръщаше внимание, или не я слушаше. Пак се обърна към принца.
— Довел си я тук, като знаеш какви чувства имам към нея?
— Тя много иска да ти каже нещо — подхвърли сухо Хенри.
Стивън пристъпи напред и се надвеси заплашително над главата й. Гневът изопна чертите на лицето му.
— Оставих те съвсем основателно в Тетли, мадам. Сигурно не си забравила защо? — Беше повишил гласа си, който вече гърмеше силно в залата.
Мери се удържа някак да не избяга.
— Стига толкова, Стивън — каза тя. Примигна, за да възпре сълзите си. — Може ли да поговорим насаме?
— Нямам какво да ти казвам — изрече студено Стивън. — Веднага се връщаш в Тетли. Още сега.
— Не — прошепна отчаяно Мери.
— Стивън, чуй какво ще ти каже — изрече спокойно Хенри. В гласа му се долови заповедна нотка.
Стивън се обърна към приятеля си. Ядоса се и на него, но успя да се овладее. След това сграбчи рязко ръката на Мери. Не се и опитваше да се държи учтиво и ръката я заболя. Мери извика. Стивън едва не я повлече по стълбите.
— Внимавай с нея, Стивън — изрече рязко Хенри. Стивън не спря, но отслаби хватката си. Все пак не я пусна, а я накара да изкачи стремително късите стълби. После я вкара в първата стая, която му попадна, като затръшна силно вратата зад гърбовете им.
Мери отскочи неспокойно.
— Сълзите ти не ме трогват — каза Стивън.
