Мери си пое дъх, но не се колеба повече. Длъжна беше да го подкрепя.
— Да — сподави внезапните сълзи. Каза си, че никога няма да изостави братята си. — Ще се радвам, когато разбера за победата ти.
Стивън се втренчи в нея.
Трудно беше да се усмихваш, когато ти се плаче, но Мери съумя някак да го постигне.
— Благодаря ти, мадам — каза Стивън. И в очите му се появи подозрителна влага.
Войската потегли най-сетне в средата на май. Насочи се право към Стърлинг, където срещна слаба съпротива. Норманите вече бяха стигнали близо до кралската кула, когато срещу тях се възправи друга войска. Битката свърши удивително бързо. Сред частите на шотландците царуваше пълна бъркотия. Нямаше единно командване. Доналд Бейн и Едмънд избягаха, когато стана ясно, че губят. През последната седмица на май победоносната нормандска армия тържествено влезе в Стърлинг. Дънкан стоеше начело. Короноваха го за крал още същия следобед.
Още на следващия ден всички в Олнуик узнаха за голямото събитие. В замъка почна лудо веселие. Мери не участваше в спонтанния празник. Отдели се от празнуващите и се прибра в стаята си. Загледа се през бойницата, която служеше за прозорец. Проклинаше Стивън, колкото и да искаше да му бъде вярна.
Спомни си за тримата си братя, които нямаха друг избор, освен да останат в Лондон. Обхвана я непоносима тъга. Какво щеше да стане сега с тях? Някой, може би дори самият Дънкан се беше опитал да я убие, а дори тя не представляваше такава заплаха, каквато бяха те. Един ден всеки от братята й щеше да има право да претендира за трона на Шотландия, да събере армия и да се втурне да го превзема. О, колко се боеше за тях! Всеки от тях стоеше на пътя на амбициите на Дънкан.
На следващия ден Мери получи вест от Стивън, че няма да се върне веднага. Щеше да остане няколко седмици в Стърлинг с войските си, както беше предвидил. Явно Дънкан още не владееше положението. Това ободри Мери, но тя още не се радваше, защото беше решила твърдо да остане на страната на Стивън. Въпреки че не беше съгласна с него и се тревожеше много за съдбата на братята си. Стивън й липсваше много. Колкото повече наближаваше времето на раждането, толкова повече жадуваше той да е вкъщи, близо до нея.
Мери си помисли въодушевено, че денят е идеален за малка разходка. Навън беше топло и приятно. Слънцето светеше ярко. Сините сойки кряскаха радостно от зелените върхове на дърветата. Графинята и Изабел яздеха до носилката, на която лежеше Мери. Съпровождаха ги двама воини от замъка, заедно с две прислужници. Мери подозираше, че с този кратък излет графинята иска да отвлече вниманието й от нарастващата скука и тревогите. Бременността й се струваше безкрайна, а страховете от раждането почваха да нарастват. Мери едновременно се радваше и се ужасяваше от предстоящото събитие.
За няколко минути стигнаха селото, което лежеше под Олнуик. Мери настоя да походи пеш. Реши да разгледа оживения слънчев пазар. Искаше да купи няколко джунджурии. Нямаше как да се рови из стоката пред продавачите, докато е на носилка. Искаше и да купи нещо на Стивън, някакъв подарък, който да му покаже колко й липсва, колко много го обича. Но това не й се удаде.
Мери тръгна бавно към една сергия, за да огледа тъканите. Графинята крачеше до нея. Изабел хукна напред, за да си купи някакъв сладкиш. Изведнъж някой блъсна лейди Сеидре.
Мери видя всичко и се ужаси, защото селянинът нарочно блъсна графинята. Сеидре политна и се стовари върху масата на търговеца. Прекатури я и всички стоки паднаха на земята. Настъпи пълна бъркотия. Селянинът дръпна грубо Мери към себе си. Запуши с ръка устата й и пресече вика й.
След това я вдигна на ръце и я отстрани от мястото, в което цареше вече пълен хаос. Мери усети намерението му и почна да се съпротивлява.
Но след малко той я хвърли на един кон и скочи зад нея. Мери изпищя.
Графинята, която най-сетне разбра какво става, извика. Двамата воини извадиха мечовете си.
Мери се ужаси не за себе си, а за бебето. Хвана здраво гривата на коня, който препускаше в галоп. Друг конник, който се появи изневиделица в тълпата, се присъедини към тях. Продавачите и клиентите отскачаха настрани от пътя им, докато те се носеха лудо през пазара и преобръщаха сергии, каруци и всичко друго, което им се изпречеше.
Мери още се държеше за конската грива. Погледна невярващо през рамо. Видя, че графинята тича безсилно подире им. Врявата зад гърба им беше оглушителна, но на Мери й се стори, че чува някой да вика:
— Отвлякоха жената на господаря!
А след това от тълпата изскочиха двамата воини и се втурнаха към конете си.
Мери се отпусна върху шията на кобилата и почна да трепери. Мили боже, света Богородице Марийо, отвлякоха я! Най-хладнокръвно я отвлякоха посред бял ден! Къде я водеха? Кой беше виновникът? И как, мили боже, тя и бебето ще оцелеят?
28
Стивън беше разярен.
— Нима не ти мина през ума, че може да се случи нещо, когато излезете навън? — изрева той.
Графинята се отдръпна.
— Тя се боеше толкова, че…
Лицето му се разкриви. Не вярваше на ушите си. Нямаше сили да продума. Ролф застана между сина и жена си.
— Майка ти се поболя от тревоги. Не е виновна за отвличането на Мери — каза дрезгаво графът. — Ако трябва да обвиняваме някого, това са Уил и Ранулф.
Стивън стисна зъби. Баща му беше съвсем прав. Обаче той нямаше да прости на майка си. Казал й беше съвсем ясно Мери да не излиза от замъка. Извърна се студено от нея. Не го интересуваше, че тя се обиди. Мили боже, ако се случеше нещо с Мери…
Страхът впи ноктите си в него. Никога през живота си не се беше страхувал толкова. Сега тя беше някъде навън с похитителите си. Може би страда и я боли. Или пък й се е случило нещо още по-лошо. Внезапно той се съвзе. Нямаше време да обмисля всички възможности. Трябваше да действа. Стивън се обърна към двамата воини, които се бяха провалили и не бяха опазили Мери.
— Кажете ми пак какво се случи.
Бяха го уведомили за отвличането на Мери преди пет-шест часа в Единбург, в двора на Дънкан. Пратеникът на майка му го събуди в полунощ. Стивън веднага замина за Олнуик. Отби се само за да каже на баща си къде отива и защо. Ролф реши да дойде с него. Новият крал на Шотландия им пожела всичко хубаво. Дънкан също се бе ядосал от вестта.
Вече се зазоряваше. Стивън едва не уби коня си от бързане. Беше пристигнал преди минути. Бързо разбра, че са отвлекли Мери предишния следобед. Двама конници буквално я бяха изтръгнали от двамата му воини. Хората му бяха проследили похитителите до гората. Там ги бяха изгубили от поглед.
— Милорд, те бяха облечени като свободни хора от простолюдието, но яздеха като опитни рицари — каза Уил. — Явно отдавна са замислили всичко. Мисля, че тези хора са дебнели подходяща възможност да отвлекат нейно благородие.
Стивън се досещаше, че това не е обикновено отвличане. Никой престъпник нямаше да посмее да отвлече жена му в присъствието на васалите му. Очевидно някой от враговете му беше похитил Мери. Стивън смяташе, че го е направил, за да си отмъсти. И пак му призля от страх.
Безполезно беше да отрича и възразява. Обичаше лудо жена си. Щеше да направи всичко, за да си я върне. А щом тя дойдеше при него, щеше да изпълни всичките й желания. Нямаше да й откаже нищо.
Но какво можеше да направи сега за нея? Трябваше да прерови цялата страна, но да я намери. Така да бъде. Само да разбереше кой е виновен за отвличането на жена му! Всички подчинени на този човек щяха да му платят скъпо! Нямаше да има милост. Стивън преценяваше наум кой можеше да го мрази
