толкова, че да посмее да предприеме толкова дръзко нападение. Имаше десетина заклети врагове, но никой от тях според него не беше толкова глупав, че да извърши такова престъпление.
— Да вървим в гората, на мястото, където сте ги видели за последен път. Уил, Ранулф, вие ще ни водите — нареди Стивън.
Стивън и двадесетина рицари в пълно бойно въоръжение излязоха от замъка на разсъмване, но не откриха нищо, въпреки че обикаляха до вечерта. Следата изчезваше в един поток, в който бяха влезли двамата похитители. Стивън и хората му не намериха никакви други знаци. Мери беше изчезнала и никой не знаеше къде се намира тя.
Мери усещаше, че се отправят на север към Шотландия. Почна да мисли въпреки ужаса, който я беше обхванал. Разумът беше единственото, което й беше останало. Не разбираше защо се насочват натам. Шотландците й бяха сънародници. Кой от тях би се решил да я отвлече? Или пък това беше уловка? Дали нямаше да се скрият в Шотландия само, защото Стивън никога няма да се сети да я търси там?
Стивън. Сърцето й се сви болезнено при мисълта за него. Колко щеше да се измъчи горкият! Ужаси се при мисълта, че можеше никога повече да не го види.
— Стивън — прошепна тя без да съзнава, че говори на глас — трябваш ми, много ми трябваш. Моля те, помогни ми!
Не яздеха по римския път, а се отправиха по една еленска пътека на хълмовете. Пътуваха по места, които не познаваше никой друг освен шотландците. Конниците спряха на два пъти. Първият път, за да напоят животните и да прехвърлят Мери от единия кон на другия, а след това, за да сменят конете си на едно предварително подготвено място — малка къщичка със сламен покрив, която изглеждаше изоставена. Тук бяха вързани за кол два отпочинали коня. Когато Мери се по-съвзе малко, тя се опита да ги заговори, като се надяваше да научи кой ги е пратил и къде я водят, но те не пожелаха да приказват с нея.
Яздиха цяла нощ. Мери заспа на седлото. Сънят й беше неспокоен. Мечтаеше Стивън да се появи. Молеше го да дойде да я спаси. Присъни й се и бебето, което й предстоеше да роди. То беше момче. Тя го държеше нежно, а то изглеждаше съвсем малко и напълно беззащитно в ръцете й. Обаче сънят не беше щастлив, защото тя се мъчеше да го защити от някаква невидима заплаха. Когато се събуди, се страхуваше още повече отпреди.
Нощта беше тъмна като в рог и Мери не разбра нито къде са, нито къде отиват. Двамата мъже караха конете си в бърз тръс.
— Къде сме? — попита тя с пресъхнала уста.
Мъжът, който яздеше с нея, й подаде кожен мех с ейл. Мери отпи с благодарност.
— Недалеч от Единбург, момиче.
Мери се вцепени. Сърцето й заби силно. Единбург? Някога това беше домът й, но не и сега. Сега Единбург беше столица на Дънкан, новия крал на Шотландия. Той й беше полубрат, но на нея й призля от страх.
Защото се досети, че Дънкан стои зад отвличането. Не знаеше какво я очаква в бъдеще. Ако беше решил да я убие, отдавна да го е сторил. Какво искаше от нея? Мери стисна уплашено корема си и се замоли дано има късмет и да завари Стивън в шотландския кралски двор.
Отведоха Мери в замъка. Бяха пристигнали късно през нощта. По това време пътуваха много малко хора и затова всички се отнасяха към тях с подозрение. На Мери й стана ясно, че очакват пристигането им, защото когато единият от похитителите извика паролата, тежките порти се отвориха незабавно, за да ги пропуснат. Мъжете се насочиха веднага към централната кула. На предните стъпала ги чакаха един рицар и една прислужница.
Свалиха Мери от коня. Тя усети, че едва ходи след мъчителното пътуване. Рицарят веднага я взе на ръце. Мери се вгледа в него, докато той я внасяше вътре. Надяваше се да го разпознае и да го помоли за помощ. Но не го позна. Качиха я на горния етаж и я сложиха да легне в една малка стая, в която немного отдавна бяха живели по-малките й братя.
Мери се зарадва на леглото, но това беше единственото, което облекчи мъката й. Опря ръка на челото си. То пулсираше. Усещаше, че бебето рита в нея. Тялото й се беше вкочанило и я болеше. Проследи с поглед рицаря, който излезе от стаята без дори да я погледне. Прехвърли поглед върху слугинята. Тя беше слаба и по-възрастна от нея. Разпалваше огъня. Нощите в Единбург бяха студени дори през юни. Жената се обърна и се приближи до нея.
— Ще ви донеса топла храна, господарке, и малко хубав ейл. Няма да се бавя дълго.
Мери беше страшно изтощена и лежеше абсолютно неподвижно.
— Искам да говоря с брат си.
— Брат ти?
— Брат ми Дънкан.
— Искаш да кажеш с твоя полубрат краля нали, скъпа? — чу тя гласа на Дънкан от вратата.
Мери понечи да стане, но падна безсилно на леглото и изохка. Силен гърч прониза корема й.
Дънкан се приближи и я изгледа надменно.
— Смятам, че трябва да си починеш, скъпа сестро, освен ако не искаш изчадието ти да се роди преждевременно.
Мери се уплаши. Знаеше колко ще я боли. Може би спазмите означаваха, че бебето й иска да излезе скоро. Рано родените бебета оцеляваха рядко, а на нея й оставаха още три-четири седмици до крайния срок. Мери затвори очи и се помъчи да потисне страха и паниката.
— Много разумно от твоя страна — каза Дънкан, който стоеше над нея. — Но не знам кое е по-добре, племенникът ми да живее или да умре?
Очите на Мери се отвориха светкавично. Омразата я задушаваше.
— Ако сториш нещо на детето…
— Какво ще направиш?
— Стивън ще те убие!
Дънкан се засмя.
— И как ще го направи, Мери? Аз съм крал. Тези, които убиват крале, ги обезглавяват и забождат главите им на пики за всеобщо назидание.
Мери се помъчи да сдържи пристъпа на ужас, който я обхващаше. Представи си главата на Стивън, набучена на кол и й прилоша. Дънкан беше прав. Стивън нямаше да го убие.
— Какво искаш? — извика уплашено тя. Ръцете й обгърнаха закрилнически утробата й. — Какво си решил да правиш с мен и с бебето?
— Всичко е много просто и съвсем цивилизовано — изрече спокойно Дънкан. — Няма от какво да се тревожиш.
Мери почти не го слушаше. Очакваше с ужас следващия спазъм, признак за недоволството на детето. Но той не дойде и тя се отпусна леко.
— Ти си заплаха за детето ми. Имам всички основания да се тревожа.
Дънкан я изгледа.
— Не възнамерявам да правя нищо лошо на твоето изчадие. Ако нещо му се случи, ще бъдеш виновна ти, а не аз.
На Мери й се искаше да му вярва. Нямаше как да знае дали й казва истината. Облиза изсъхналите си напукани устни.
— Защо ни отвлече, щом не искаш да ни сториш нищо лошо?
— Не е ли очевидно? Не вярвам на мъжа ти, Мери. Всъщност в Шотландия има много хора, които му вярват. Те се страхуват от мощта му след сватбата с теб. В момента е изцяло предан на Англия, но кой знае
