прасците, където свършваха вълнените чорапи до самия край на бедрото й, което той току-що бе изложил на показ.
— Както си и мислех — каза той. В гласа му се появи обвинителна нотка, която Мери разпозна мигновено въпреки липсата си на опит. Тя накара цялото й тяло да се стегне, а сърцето й заби учестено.
— Аз… ще обясня — прошепна тя.
— Мека, толкова мека и чиста — изрече той, след като отново се взря в очите й. Не прикри голотата й. Не отмести ръката си от бедрото. Връхчетата на пръстите му бяха опасно близко до слабините. Вместо това ноздрите му се разшириха и той се наведе към нея. Лицето и устните му докоснаха шията й.
Мери ахна. Очите й се затвориха, а целувката му разтърси тялото й, сякаш го порази гръм. Изведнъж въздухът изчезна. Устата му се придвижи с нарастващ плам по нежната извивка на шията й. Палецът му се плъзна по окосмяването на венериния й хълм и погали началото на цепката й. Мери не успя да се овладее и изстена. Преди малко съзнанието й беше изпълнено с враждебност, а сега бе удивително празно. Разбираше само, че той я превзема със същото умение, с което нанасяше и смъртоносни удари с меча си.
Той промълви тихо, притиснал устни към раковината й.
— И така, коя си ти, госпожице? Признай си, че си шпионка!
2
Мери извика уплашено и се дръпна гневно от него. Ако я беше залял с кофа ледена вода, нямаше да я изненада толкова. Тя се опита да избяга, но той я стисна здраво за китките. Дръпна я нехайно към себе си, докато носът й едва не се опря о неговия.
Жените му бяха безразлични само с две изключения, но въпреки това се поддаваше на чара на онези от тях, които му се струваха привлекателни. Тази тук бе много по-близо до съвършенството от която и да е друга — поне на външен вид. Не бе някое обикновено момиче. Несъмнено беше опитна куртизанка, която враговете му бяха изпратили, за да го съблазни и шпионира. Въпреки това му беше трудно да остане безразличен към дългия й гол крак, приклещен между неговите, или към меките й гърди, които се притискаха в могъщата му гръд. Поразителна бе и красотата на лицето й, което се намираше само на сантиметри от неговото.
Кръвта отдавна пулсираше в слабините му. Това го мъчеше и той вече губеше търпение. Позата им бе толкова интимна, че тя усещаше възбудата му, но дали целта й не беше именно да го съблазни? Защо му е на някой да му изпраща такава жена и то преоблечена по подобен начин? Широко отворените й от уплаха очи го увериха, че е познал.
За миг му се прииска, въпреки първоначалното си намерение, да я обладае на място, грубо и бързо, и да приключи всичко с това. Нищо не му пречеше да получи след това отговорите. Но той беше син и наследник на баща си. Откакто спечели рицарските си шпори на тринадесетгодишна възраст, висша цел в живота му бе добруването на Нортъмбърланд. Сам си бе извоювал славата на енергичен и безжалостен пълководец. Отговорите нямаше да закъснеят. Ако враговете му знаеха, че е тук, плановете на краля бяха в опасност.
— К-какво казахте? — успя да промълви най-сетне Мери.
— Смятам, че ме чухте добре, госпожице — изрече той хладно. Кръвта му беше кипнала, затова я сложи да седне до него на сламеника, без да изпуска за всеки случай китката й. Вродената му учтивост го караше да се отнася към нея така, сякаш е дама, въпреки че тя очевидно беше всичко друго, само не и това. Обаче никой мъж не би познал каква е по външния й вид. Неясно защо се разочарова от това, че тя само привидно изглежда като ангел.
— Кой те изпрати да ме шпионираш? Монтгомъри? Роджър Бофор? Кралят? Или пък принц Хенри?
Мери го гледаше като омагьосана. Той беше суров човек, но независимо от това изпита съчувствие към нея. Тя беше млада, твърде млада. Куртизанките, които той познаваше и толкова често бе използвал, бяха по-възрастни и вдовици. Това момиче не изглеждаше на повече от петнайсет или шестнайсет, но външният вид често мами.
— Не съм шпионка — възкликна Мери.
— Не ме прави на глупак.
— Обеща, че ще ме пуснеш!
— Още не съм излекуван — Стивън я гледаше изпитателно. Тя мигновено разбра какво има предвид. Лицето й се разкриви от гняв. Не биваше да се изненадва от бързината на реакцията й. Знаеше, че са изпратили много умна жена. Само такава беше способна да го надхитри.
— Ти ме измами! — извика тя. — Накара ме да повярвам, че ще ме пуснеш, след като ти превържа раната!
— Повярва на това, на което ти се искаше да вярваш. — Търпението му се изчерпваше. — Достатъчно. Искам отговор и то веднага. Коя си и кой те изпрати?
Тя поклати глава. От очите й се стичаха сълзи. Той си каза, че те не му правят впечатление. Имаше доста голям опит и знаеше, че с много малко изключения, на жените не бива да се вярва. Момичето пред него, разбира се, не беше от изключенията. Беше младо, но не и невинно, нито пък дете. Страхът и сълзите й несъмнено бяха преструвка.
— Не съм шпионка.
Нова мисъл му дойде наум.
— Или път те е пратил Малкълм Кенмор?
Тя се стресна.
— Не! Не го е направил! Дори не го познавам! Не съм шпионка, кълна ти се!
Тя лъжеше. Той беше сигурен в това. Също както бе сигурен и че Малкълм Кенмор стои зад това вероломство. Гневът го накара да се намръщи повече от обикновено.
— Предупреждавам ви, госпожице, че разполагам с много начини да узная истината. Предизвикат ли ме, ставам безмилостен.
— Моля ви! Ще ви обясня всичко, вие грешите!
— Съветвам те да побързаш с обясненията си.
— Аз съм… незаконна дъщеря. Баща ми е Синклеър О’Даунри, а майка ми е доячка — изрече на един дъх тя.
Той не вдигна вежда. Малката явно лъжеше. Дегизировката й беше напълно неудачна и противоречеше на твърдението й. Обаче бе напълно възможно тя да е незаконородено дете на някой лорд. Но той беше сигурен, че лъже и на нито една дума не биваше да се вярва, защото беше шпионка.
— Май сега нямате търпение, госпожице? Къде е Даунри?
— Далеч на север — тя притисна ръце към скута си и отбягна погледа му.
Добра лъжа. Нямаше възможност да провери дали твърдението й е вярно, въпреки че беше в състояние да го направи. Но нямаше време. Макар и неохотно, изпита уважение към нея. Момичето не беше глупаво. Доста кураж се искаше, за да изпълни поръчката и да дойде при него.
— Далеч на север — повтори той. — При Оркнейските острови ли?
Тя се усмихна с облекчение.
— Почти.
Стивън запази пълно спокойствие и продължи да я наблюдава. Тя се беше усмихнала за пръв път, откакто я беше видял. Ако преди я беше смятал за хубава, сега му се струваше несравнима красавица. Разпитът беше отклонил вниманието му от телесните му потребности, но сега кръвта му кипна отново и втвърденият член се надигна и опря в късата му дреха. Докосна го мрачно.
— Разбирам. Какво те е довело толкова далеч на юг в Карлайл?
Тя беше станала аленочервена и едва отмести очи от слабините му. Стори му се, че чете мислите й. Беше съвсем ясно, че тя отчаяно търси правдоподобен отговор. Това го озадачи. Ако беше толкова умна, за колкото я смяташе, трябва да беше научила предварително наизуст историята, която да му разкаже на тяхната среща. Не разбираше и изчервяването й.
