Избърса лицето си. Сълзите нямаше да й помогнат с нищо. Трябва да се подготви за следващата им схватка. Досега не се беше справила много добре. А не искаше да се повтаря това, което се случи помежду им. Сблъсъкът беше изцедил напълно силите й, обаче след него се чувстваше объркана, възбудена и странно защо по-зряла.
Какво се случи между тях? Мери издаде сподавен звук. За свой ужас още усещаше докосването му, допира на устата му върху нейната, твърдите слабини опрени в нейните. Тялото й затрепери. Закри лицето си с ръце. Мери не успя да овладее пристъпа на срам, който я обхвана. Той я погълна изцяло.
Почувства се съвсем изтощена. Нямаше да мисли повече за този незаконороден наследник. Погледна с копнеж покрития с кожа сламеник. Чудеше се дали норманинът ще се върне, за да спи с нея. Беше твърде уморена, за да мисли по този въпрос. Все едно, нямаше значение. Няма да легне в ложето му дори и сама. Самата идея за това беше отблъскваща.
Мери се отпусна на земята и се сви на кълбо. Измъченото й съзнание най-сетне се поуспокои, но сънят така и не идваше. Тялото й потрепваше неспокойно. Мери се вслушваше в звуците, идващи от лагера, в цвиленето на конете, в бухането на някаква сова и в тихия говор на мъжете отвън. Лежа така, докато не замлъкна и последният глас. Когато стана тихо, тя се напрегна и зачака неизбежните стъпки. Беше сигурна, че рано или късно ще ги чуе. Дълго лежа скована, но те не отекнаха в нощта. Стивън де Уорън не дойде.
Мери се събуди и видя лицето на норманина до своето. За миг не помръдна. Още беше замаяна от съня и се взираше в блестящите очи, които не бяха черни, а наситено кафяви. След това сякаш я удари гръм — спомни си зашеметяващо ясно къде се намира и се дръпна рязко от него.
Той се беше навел над нея и почти докосваше лицето й със своето, но сега се изправи.
— Надявам се разказът ти да се окаже истина, госпожице.
— Махни се от мен!
— От какво се плашиш толкова? От мен или от себе си?
Мери се посъвзе.
— Не се боя от себе си. Страхувам се от големите черни нормани, за които изнасилването е спорт като лова със соколи.
Той се засмя.
— Госпожице, уверявам ви, че не съм участвал в подобен акт и никога няма да участвам — и добави тихо. — Никога не ми се е налагало да прибягвам към насилие. Когато влезеш в леглото ми, ще го направиш с най-искрено въодушевление, както снощи.
Грубоватият му намек за ужасното й поведение вчера вбеси Мери.
— Повече няма да ме видиш толкова въодушевена!
Стивън вдигна тъмната си вежда.
— Предизвикваш ли ме? — Той се усмихваше непресторено. — Обичам предизвикателствата, скъпа.
Тя разтърси глава в знак на отрицание. Сърцето й прескочи.
— Нямаш власт над мен.
— Точно обратното, госпожице, имам най-древната власт над теб, властта на мъжа над жената.
— Не съм като другите жени.
— Нима? — Зъбите му блеснаха. — Снощи се държа като всяка друга жена. Лежеше и скимтеше под мен. Зависеше единствено от моята власт и милост. Но ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре, ще ти призная, че си много по-интересна от всички други жени, които съм срещал досега. Много повече предизвикваш любопитството ми и си… — той пак се усмихна, а в очите му се появи топлота — много по- хубава.
Мери се ядоса от съблазънта, която лъхаше от напрегнатия му поглед. Настръхна.
— Аз не скимтя, норманино! Приказвай каквото си искаш, мисли каквото щеш, но това не променя чувствата ми към теб.
Той я изгледа продължително.
— Сигурен съм, че под гневната ти външност се таят съвсем други чувства. Както и да е, губим си времето в приказки. Тръгваме след четвърт час. Гледай дотогава да си готова за тръгване. Ще приключим спора в Олнуик.
Де Уорън се обърна и излезе с накуцване. Движеше се забележително добре за човек, който наскоро е получил тежко нараняване. Мери се загледа подире му. Зарадва се, че го няма. Всяка среща с него, след която оцеляваше и оставаше девствена, й се струваше немалка победа.
Същевременно се ужаси. Олнуик беше новото седалище на Нортъмбърланд. На бащата на нейния похитител, графа, му бяха били нужни години, за да го построи. Според слуховете Олнуик беше непревземаема крепост. Ако това се окажеше вярно, значи щом веднъж попаднеше там, нямаше кой да я спаси.
През ума й мина светкавично мисълта, че още от тази сутрин Малкълм и братята й ще претърсят околността за нея. Може би щяха да я спасят, преди норманинът да я затвори в Олнуик. Трябваше да я спасят! Това беше единствената й надежда.
Дали да не остави някакъв знак на Малкълм? Но как?
Отхвърли бързо кожата, с която я бяха завили. Трепереше от вълнение. Някой й беше донесъл купа с вода. Мери се изми незабавно. Излезе стремително от палатката и се закова на място.
Конете бяха оседлани, а лагерът вдигнат. Всички бяха погълнати от работа. Мери забеляза, че похитителят й е обърнат с гръб към нея и разговаря с някакъв рицар.
Тя си пое дълбоко дъх. Замоли се дано Стивън де Уорън не я забележи. Но той най-неочаквано се обърна с лице към нея. Мери не му обърна внимание. Надяваше се, че нервността не й личи. Запъти се към дърветата. Забеляза, че един воин тръгва подире й. Явно му беше заповядано да я охранява. Настроението и спадна малко, но не и решителността й. Мери се скри зад едно дърво в някакви храсти, за да задоволи някои естествени нужди. През това време откъсна парче от хубавата си памучна долна риза, която носеше под селяшката туника. Тя беше добре изпрана и снежнобяла. Ръцете й така трепереха, че първите няколко пъти не успя. Накрая привърза яркия парцал за един клон на дървото. След това откъсна още няколко ивици и ги пъхна в ръкавите си. Заобиколи бързо храстите и се насочи към мястото, където стоеше воинът с гръб към нея. Надеждата й отново се събуди. Някой от шотландците, които я търсят, със сигурност ще намери знаменцето, което тя остави!
Войникът я придружи до лагера и я заведе при похитителя й. Норманинът разговаряше с мъжа, който я залови вчера.
— Лидъл ли? — говореше Уил. — Няма проблем, Стивън. Никой няма да се е съвзел още след вчерашната сватба. Ще разбера всичко, което поискаш, господарю — той се усмихна самонадеяно.
Стивън го потупа по рамото.
— На добър път. — Усмихна се на Мери. — Искаш ли да изпратиш послание на някого? На твоя любим, например?
Мери се вцепени за миг.
— Да нямаш очи на гърба си като някое уродливо чудовище?
На него му стана смешно.
— Да не си мислела да подслушваш? Ако искаш да узнаеш намеренията ми, просто попитай, госпожице.
— Защо отива в Лидъл?
— Да не криеш нещо?
— Разбира се, че не.
— Тогава няма от какво да се страхуваш.
Той си играеше и я изпитваше. Дразнеше я.
— Защо правиш това?
Веселието му изчезна.
— Защото не мога да се сдържа да не го направя.
