— И аз мразя папа, маман — рече Миранда, вкопчена в майка си: — Той толкова ще се разгневи! Ще се опита да ни намери!
Анджелина преглътна още едно ридание, но страхът й се предаде на дъщеря й.
Тихият шепот между Хари и майка й и ритмичното по-люшване на каретата скоро унесоха Миранда и тя заспа. На следващия ден прекосиха Ламанша. На Анджелина й прилоша, но Миранда бе страшно развълнувана — достатъчно, за да забрави страха си от Хари и да застане до него на палубата, засмяна от вълнение.
Тази нощ стигнаха до манастира. Миранда видя с изумление как Хари, който беше рус, бял и пълен антипод на суровия й, смугъл и грамаден баща, целува майка й по бузата. Това не беше същата целувка като на баща й — тази бе мека и нежна. Миранда потрепери от спомена, който искаше да забрави завинаги — спомена за баща й върху майка й, да дърпа ръцете й над главата й, а устата му да е залепена за нейната, докато тя се бори.
— Анджелина — рече Хари, — ако някога промениш решението си, пиши ми. Аз те обичам. Ще дойда при теб. Можем да идем в Америка, Мексико — ще бъда чудесен съпруг и по-добър баща.
— Толкова си мил — рече Анджелина, като го докосна нежно по бузата. — Ти си толкова добър приятел. Знаеш, че никога не бих избягала с теб, mon cher. Това — тя посочи с ръка манастира — е различно.
— Как можеш да обичаш този звяр? — попита Хари. Той се обърна към Миранда, която слушаше всичко озадачена. Защо господин Хари смяташе, че маман обича папа? Тя го мразеше!
— Ела тук, малката ми, и кажи довиждане. — Очите на Хари бяха топли и кафяви. — Може би ще чакам теб. Ти си одрала кожата на майка си, миличка, и един ден ще бъдеш най-красивата дама в цяла Франция.
— Не, аз ще стана монахиня — заяви убедено Миранда. Той се засмя и разроши косата й.
— Надявам се да не е така! Това ще е истинска загуба!
Следващите няколко дни минаха в странна мъгла за Миранда. Майка й изглежда познаваше много от сестрите и когато Миранда я попита, тя й разказа, че е била отгледана в този манастир и наистина е искала да стане монахиня, преди нейният баща да уреди брака й. Миранда вече не се страхуваше. А майка й, макар и много тъжна, също не изглеждаше уплашена. Миранда се почувства по-бодра. Манастирът имаше хубави градини, в които тя ходеше да си играе, когато не се молеше. За седемгодишния й ум всичко тук бе мирно и спокойно, макар че разбира се тя не можеше да изрази чувствата си с тези думи.
После един ден, почти седмица по-късно, когато Миранда се разхождаше в градината, тя чу неговия глас. Бе обхваната от ужас, какъвто никога преди не бе изпитвала. Папа ги бе открил!
Майка й дойде при нея няколко часа по-късно с мъртвешки бледо лице и зачервени и подути от плач очи.
— Petite, трябва да поговорим.
— Маман, толкова ме е страх! — хвърли се Миранда в обятията на майка си.
— Ти си научила? Cherie, папа дойде. Но слушай сега. Той ще ти позволи да останеш тук. Аз му казах… — Анджелина се спря. Тя не можеше да каже на дъщеря си, че се е спазарила със съпруга си, че му е обещала тялото си, стига да се съгласи да остави Миранда в манастира. Не, никога не можеше да й каже това. — Папа ще те остави тук. Ще получиш възпитание като моето, ma cherie. Но самата аз трябва да се върна в Лондон с баща ти. Разбираш ли?
— Не! — извика Миранда. — Не, маман! Моля те, s’il vous plait, умолявам те, не се връщай с него, можем и двете да останем тук, моля те, моля те…
— Не, послушай ме. Баща ти е решил. Бъди смела, та petite. Тук ще си щастлива. И закриляна.
— Искам да си взема довиждане с дъщеря си — чу се дрезгав глас откъм вратата.
Миранда възкликна и сграбчи полите на майка си, заравяйки лице в тях.
— Не, не, cherie, моля те, бъди добра и кажи довиждане на баща си — Анджелина леко я откъсна от себе си.
Миранда заплака. Графът застана пред нея и тя възкликна, когато вдигна поглед, понеже едва го позна. Беше си пуснал черни мустаци и очите му бяха кръвясали, с тъмни кръгове под тях. Той коленичи пред нея.
— Миранда — прошепна той и млъкна. Миранда се сви до леглото.
— О, мили боже — извика Едуард. — Ти се боиш от мен! Никога не съм искал да те ударя! Толкова съжалявам! Не разбираш ли?
Разтреперана, Миранда прехапа долната си устна.
— Майка ти иска да останеш тук, Миранда — рече той с въздишка, изправен. Заговори гласно, но на себе си. — Прости ми, боже, но тя е права. Ако някога те ударя отново — не, така е по-добре.
Той я изгледа в продължение на един дълъг миг и Миранда бе принудена да се вгледа на свой ред в тъмните му очи.
— Моля те, разреши на маман да остане — прошепна. — Моля те.
Тя смело се опита да сдържи сълзите си, но не успя.
— Не мога — рече той дрезгаво. — Не мога да живея без нея. — Едуард протегна ръка и докосна една къдрица от косата й. — Това няма да е завинаги, дъще.
После рязко се обърна и се отдалечи.
ЧАСТ ПЪРВА
МЛАДОЖЕНКАТАТА
1
Натчес, 1840 година
Миранда се боеше.
Вече четвърти ден бяха в Натчес в очакване на годеника й, който трябваше да я придружи през останалата част от пътя до ранчото му източно от Сан Антонио. Той не се появи. Миранда беше изключително радостна, понеже искаше единствено да се прибере у дома във Франция, не в Англия, в безопасния и сигурен манастир. Тя се молеше, макар и да знаеше, че е егоистично, мъжът, за когото баща й я бе сгодил да е променил решението си.
Миранда се страхуваше да се омъжи за този непознат, който сигурно бе варварин — все пак беше тексасец. Боеше се и от страната, в която отиваше. Това бе земя, която познаваше само бегло от уроците си, но след изненадващото съобщение на баща си, се постара да научи всичко, което може.
Mon Dieu! Баща й я пращаше в изгнание в пущинака, обитаван от примитивни индианци, диви животни и варвари! Как можеше да й причини такова нещо!
Шокът бе дошъл толкова внезапно. Миранда си живееше доволна — макар и с малко неспокоен дух — и изпълняваше задълженията си в манастира, когато един ден внезапно я върнаха вкъщи, по молба на баща й, без обяснение. Тя тръгна с неохота, като се ужасяваше от мисълта, че отново ще срещне баща си, макар и да бе развълнувана от перспективата да види майка си. Анджелина бе идвала да я посети няколко пъти през последните десет години. Тя изглеждаше доста различна, лицето й бе осветено от вътрешен блясък, а очите й бяха ведри и лъчезарни. Миранда не го проумяваше. Нито пък разбираше тъгата на майка си, когато бе попитала Миранда дали не иска да се върне вкъщи и тя й отвърна, че предпочита да си остане в манастира.
Анджелина можеше да се досети, че Миранда би избрала всяка друга възможност, само и само да не се върне у дома — детските й спомени бяха твърде живи и непреодолими. Домът й бе място, което всяваше страх. Манастирът бе убежище, в което можеше да намери утеха, сигурност и привързаност. Там я обичаха, макар че понякога отчайваше майката игуменка, която я смяташе за прекалено любопитна в някои отношения.
