2
Дерек Браг искаше жена.
Той огледа шумните, изморени от пътя посетители в кръчмата, както и барманките. Какво се бе случило с онази хубава квартеронка Шериз? Дали не беше продадена? Щеше да е ужасно дълго пътуване до Сан Антонио, повече от две седмици с две жени и дилижанс — две жени, които не можеше да докосне. Исусе! Ако Джон не беше най-добрият му приятел и кръвен брат, той никога не би се съгласил на тази лудост. Какъв бръмбар бе влязъл в главата му, по дяволите? Да се ожени за някаква английска госпожичка, която е израсла не другаде, а в манастир. Щеше да е направо тежко пътуване, той го усещаше в костите си. Джон явно си беше загубил ума, колкото и хубава да си мислеше, че е тази жена.
Браг въздъхна и обърна сладкия бърбън. Беше изминал пътя за малко повече от шест дена, но пътуваше сам, а и не бързаше много-много. По дяволите, можеше да го направи и пеш със същата скорост, като всеки апах, който си заслужаваше името. Можеше да мине седемдесет и пет мили дневно пеш, ако се наложеше. Естествено той не беше апах, а бял — в ума си. Много пъти го бяха наричали „мелез“, понеже майка му беше индианка, и той уби почти всеки, който дръзваше да го нарече така.
Браг се облегна на бара — строен, широкоплещест мъж, целият само мускули и облечен от главата до петите в кожа. Телосложението си бе наследил от баща си, планинец, един от първите пионери в Тексас. Пак от него бе и цветът на кожата му — златист. Косата му имаше шест различни оттенъка на златото, кожата му бе златистобронзова и дори очите му бяха златисти — с цвят на искрящ топаз. Само веждите, миглите и космите по тялото му бяха по-тъмни: не черни, а кафеникави — наситен, тъмен нюанс на златото.
Браг видя Шериз и се усмихна. Тя слизаше по стълбите, което означаваше, че е била с клиент, но лицето й се озари от неподправена усмивка, когато го забеляза. Тръгна с плавна походка към него, полюшвайки бедра. Той обгърна кръста й с ръка и я притисна към себе си.
— Шериз — прошепна Браг, — надявах се да си още тук. — Той и се усмихна, вече разпален, като си спомни много живо мекото й, пищно тяло — тяло, в което човек можеше да се загуби с часове.
— Дерек! Кога пристигна? За колко време си тук? — Тя го гледаше със сини очи, а дългата й кестенява коса се бе разпиляла около лицето й с прасковен цвят. Тя изглеждаше по-бяла от някои бели, отбеляза той не за първи път.
— Хайде да поговорим по-късно — рече той, а устните му леко докоснаха нейните. Той спусна ръце по гърба й, хвана я за дупето и я притисна към слабините си. Тя разтвори уста и с радост прие езика му.
— За цялата вечер ли ме искаш? — попита Шериз свенливо, след като безкрайно дългата целувка свърши.
— Не ще и дума, но по дяволите, утре хващам пътя. Е, какво от това! — реши той. — Няма да има проблеми, докато не стигнем Сабин. Добре.
Израз на чисто удоволствие премина през лицето й.
— На теб ти харесва, а? — засмя се дрезгаво Браг и отново я придърпа към себе си.
— Страшно много — прошепна тя. — С теб няма защо да се преструвам, нали знаеш.
Той се засмя и плъзна ръка нагоре, за да хване налятата й гръд.
— Ще говорим по-късно. — После той почти я задърпа нагоре към една стая, където набързо я съблече, като в нетърпението си разкъса полата й.
Браг стана преди изгрев, както и Питър Уелш — мъжът, когото бе наел да кара дилижанса с жените и багажа им. Те провериха и натовариха припасите си и накрая Браг остави Уелш да впрегне конете. Той кимна на жената на съдържателя на крайпътната кръчма, която бе на крак и приготвяше закуска за всички пътници, а после безмълвно се промъкна с пъргава, змиевидна грация нагоре по стълбите. Предпазливостта му не бе преднамерена, а инстинктивна. Нито една дъска не изскърца.
Той почука три пъти много рязко на вратата на жените.
— Хайде, ставайте, дами — извика той силно. — Тръгваме след трийсет минути. Кльопачката е долу.
Той се спря и се канеше да тръгва, но не чу никакъв звук отвътре. Тъкмо щеше да почука отново, този път по-настоятелно, когато чу нежен глас да пита:
— Кой е Кльопачката? Исусе!
Браг бързо се обърна и излезе навън. Той оседла коня си, трениран светлокафяв жребец. Откри Уелш да си почива с чаша кафе.
— Ами май сме готови — рече Уелш бодро. — Кат’ изключим партакешите на дамите.
— Ай де да ядем — подкани го Браг.
Тъкмо бяха приключили, когато чуха прошумоляването на поли, което извести на Браг, че поверените му пътнички са пристигнали. Той рязко се изправи, като избута чинията встрани, когато прислужницата, която сервираше, се запъти към тях.
— Искаш ли още, Дерек? — Тя му отправи една голяма усмивка. — Или нещо друго?
Той й се усмихна в отговор и я потупа по заобления задник. Тя беше сладко, пухкаво девойче, с което едно време си бе лягал и със сигурност щеше пак да го стори и в бъдеще.
— Знаеш ме какво искам — отвърна й той закачливо с тих глас. — Следващият път, Лети.
Тя се изкиска и се запъти обратно към кухнята. Браг се поизправи и откри, че лелята, лейди Холкум, се е втренчила неодобрително в него. Зад нея стоеше племенницата й, но всичко, което можеше да види бяха тъмнозелените й поли — очевидно бе дребна и нисичка.
— Добрутро, мадам — провлачи Браг. — Защо не хапнете, та да не изгладнеете по път. Няма да спираме до довечера. Ние ще идем да натоварим багажа ви. — Той любезно вдигна два пръста до шапката си и мина покрай тях, като отсече: — Уелш.
Жените имаха достатъчно сандъци с багаж, за да облекат цяла армия. Браг бе отвратен. Имаше четири големи сандъка и шест по-малки. Дилижансът щеше да е абсолютно пълен и конете щяха да се измъчат.
Не, това бе истинска лудост и дори тя да беше принцесата на Англия, нямаше значение! Той каза на Уелш да стои на пост и се върна в трапезарията. Застана пред двете жени със сериозно изражение на лицето.
— Дами.
И двете вдигнаха поглед. За момент Браг се вгледа в момичето — понеже тя бе точно това — и забрави всичко, което се канеше да каже. Тя го погледна само за миг, но това бе достатъчно, за да зърне огромните й виолетови очи на фона на съвършено бледо лице, преди дългите й черни мигли да се спуснат и тя отново да се изчерви. Сърцето му започна да бие глухо.
Боже мили, помисли си той нелепо. Тя е красавица! Нищо чудно… Аз нямах представа…
Той умираше да огледа и останалата част от тялото й, но тя бе седнала и се виждаха само раменете и ръцете й — сигурно беше миньонче — и върхът на сведената й глава. Безбройни къдрици от самуреночерна коса блестяха на светлината на лампата.
— Мистър Браг? — рече леля й и той откъсна поглед от младата жена, като отново се запита как ли изглежда тялото й. Съзнаваше много ясно силните си пристъпи на желание.
— Мадам. Вижте, трябва да минем близо петстотин мили и имаме само два коня. Половината багаж трябва да го оставите. След като стигнем до земите на команчите… По дяволите, няма да имаме никакъв шанс, ако сме натоварени така. — Той се намръщи.
Младата жена възкликна и извърна красивото си, бледо лице към него. Пълните й, червени устни бяха разтворени и той видя, че очите й са разширени от страх.
— Индианци ли? — прошепна тя.
Браг се прокле, задето я уплаши с истината. Но преди да може да заговори, леля й я потупа по ръката и каза:
— Не се тревожи, скъпа, спомни си какво каза годеникът ти за капитан Браг. Ще сме в безопасност.
Погледът на Миранда се бе отместил към леля й, но когато той заговори, отново се върна към него.
— Съжалявам, че ви изплаших, мадам. Губим време. Трябва да ми покажете коя част от багажа си
