— Джон не е такъв — рече тихо Браг с успокоителен глас. Той се чувстваше силно притеснен от немъжествената, състрадателна мъка, която изпитваше, докато се бореше с желанието си да я прегърне. — А и винаги можеш да се обръщаш към мен, Миранда, по всяко време.
Тя се претърколи, за да застане срещу него, после се изправи и избърса сълзите си. Лицето й бе почти на едно ниво с неговото и коленете им се докоснаха. Потупа я по рамото. Тя го гледаше с такова доверие и това силно го развълнува и трогна.
— Защо?
— Чувствам се отговорен — отвърна той и сви рамене. Започна да се надига, но тя сграбчи ризата му. Изненадан, той усети как сърцето му заби лудо и легна обратно до нея.
Миранда го погледна, навлажни устни и отпусна ръце.
— Сигурен ли си?
Той не можеше да си спомни за какво бяха говорили. Вече знаеше, че тя облизва устни по този несъзнателен, чувствен начин, когато е нервна. Въпреки това тази мисъл не намали въздействието върху сетивата му. Представи си как тя прокарва малкото си розово езиче по устните му и го мушва покрай зъбите му.
— За какво? — Гласът му бе дрезгав. Всяка друга жена би разбрала колко е възбуден.
— Че Джон няма да ме презира. — Тя огледа лицето му, за да познае дали й казва истината.
— Сигурен съм — отвърна й Браг, като трудно се върна към реалността. — Не ти беше виновна за случилото се, а аз.
Миранда се изненада.
— Не беше твоя вината — запротестира тя.
Той вдигна ръка.
— Отказвам да обсъждам това.
Тя въздъхна и потърка очи с детински жест.
— Утре ни чака дълъг ден — рече Браг меко, трогнат въпреки волята си. — Защо не поспиш?
Той се изправи и се обърна с гръб към нея, като се надяваше тя да не заспи с плач и мразеше чувството на уязвимост, което събуждаше тя у него.
19
На другата сутрин Миранда яздеше, седнала така, че двата й крака висяха от дясната страна на коня, наместена стабилно в скута на Браг. Той я бе обгърнал с една ръка през кръста, за да я държи на място. Тя съзнаваше с плам, че ръката му се притиска в корема й, а пръстите му са леко разперени. Още по-силно усещаше контакта между задните й части и бедрата му. Макар и тя да не го знаеше, Браг я бе поставил съвсем стратегически така, че да не докосва никоя чувствителна, предателска част от анатомията му.
— Не ми е удобно — рече тя на около две мили от лагера им.
— Съжалявам — отвърна той кратко, понеже и на него не му беше кой знае колко комфортно.
— Това е толкова неприлично — заяви тя след малко.
— Забрави приличието, Миранда — сряза я той и усети как тялото й се напряга, сякаш я бе зашлевил. Той не се извини. — Това е Тексас, а не Англия. Нито проклетият манастир.
Миранда възкликна, абсолютно шокирана и разгневена.
— Мистър Браг, отдавна се канех да ти кажа, че речникът ти е ужасяващ и ще съм ти много благодарна, ако се въздържаш от употребата на такива… неприлични… ругатни пред мен.
— Какво?
— Моля те не споменавай напразно божието име — рече тя, а гласът й бе напрегнат.
Браг се изхили.
— Това беше хубава реч. Съжалявам, ако съм те обидил, но какво, по дяволите… Ъъъ, извинявай, аз съм само варварин от гората и никога преди не съм срещал английска лейди.
Дъхът му, мек и топъл, гъделичкаше ухото й.
— Ти ми се подиграваш.
— Съвсем не.
— Подиграваш ми се.
— Ти си твърде хубава, за да може някой да ти се подиграва — рече той и гласът му стана приглушен, сниши се до тиха ласка.
През нея премина леко потръпване.
— Не съм хубава — рече тя. — Кльощава съм.
— Това си е живата истина! Кльощава и хубава. Джон ще иска да те поугои — той отново се изхили.
Миранда се вкамени и се изчерви. Спомни си как Браг я бе видял гола в обятията на Чавес. Как бе попаднал на нея, докато се къпеше гола предния ден. Изчерви се още повече. Пулсът й бе страшно ускорен. Единствената й свързана мисъл бе: Той ме смята за твърде кльощава.
— Не исках да те обидя, принцесо — рече той меко в ухото й. Миранда не отговори. Защо дъхът му караше тялото й толкова да трепери и да тръпне по този болезнено сладък начин?
Внезапно ръката на Браг се стегна, когато конят се препъна и тя усети как отново е придърпана изцяло срещу него, от задника до главата. Топлината на тялото му я изгаряше. После я хвана по-леко и те отново седнаха спокойно, докато конят продължи по пътя. Лицето й гореше.
Тя не знаеше защо е толкова нервна, но бързо заговори, за да скрие объркването си.
— Къде живееш, капитан Браг?
— Дерек — каза той. Гласът му й се стори дрезгав. — Мисля, че трябва да ме наричаш Дерек.
— О, не — отвърна тя свенливо. — Това ще е толкова неприлично.
— Джон няма да има нищо против — рече той.
— Къде живееш?
— Навсякъде, където мога да сложа постелята си.
— Не! Наистина ли?
— Наистина.
— Какво правят тексаските рейнджъри? — попита тя, след като преглътна факта, че той е нещо като скитник.
— Бият се с индианци и престъпници — отвърна той, без да се замисли. — Днес си много любопитна. — Звучеше доволен.
— Но ти си полу-индианец.
Той се напрегна.
— О, кой, по дяволите…? О! Уелш!
— Капитан Браг! Нима всяка дума, която излиза от устата ти е ругатня?
— Да не се опитваш да ме превъзпиташ или да ме вкараш в правия път? — попита той с подозрение.
— Ти си заблудено агне — рече Миранда сериозно.
Той избухна в смях.
— Това е много смешно! Аз — заблудено агне!
Той отново се заля от смях. Тя се изви към лицето му и се вгледа в него.
— Ама наистина си такъв! Ти си езичник. Искам да кажа… — Тя се изчерви.
За да го вижда, тя бе извила лявото си рамо срещу дясната му страна, а задните й части удобно се наместиха в скута му, хълбокът й опря в нещо неудобно, но все пак някак познато. Нещо твърдо и подобно на прът…
Очите им се срещнаха, а нейните се разшириха, като разбра какво е. Златистият му поглед бе течен и блестящ, подобно на горящи и хвърлящи искри пламъци. Тя преглътна, опита се леко да се надигне и усети как мъжкият му атрибут се притисна още повече в хълбока й.
— О!
