края на препаската под коленете си, доколкото можа и усети, че отново са се разкървавили. Не искаше да се оплаква. Не искаше вниманието на Браг. Беше му се доверила и той бе разрушил това доверие. Той можеше да се превърне в същия звяр като Чавес. Боеше се от него. Но страхът бе различен от този, който бе изпитвала преди това.
Бе потънала в някакво мечтание. Няколко часа след шокиращата целувка Браг бе свалил ризата си и я бе завързал около кръста си. Миранда неволно възкликна на глас и се опита да откъсне очи от широкия му, блестящ, бронзов гръб. Не можеше да язди, така че Браг водеше коня, сякаш не знаеше какво е умора. Тя не можеше да отлепи очи от него.
Двамата не спряха нито веднъж, докато не се стъмни. Браг на два пъти я попита как е, без да поглежда към нея. И двата пъти тя отвърна кратко: „Добре.“ Съвсем не беше така. Коленете й ужасно я боляха. Косата й се бе сплъстила от пот от сомбрерото, което носеше, за да прикрие лицето си. Тялото я болеше от напрягането на различните мускули, за да се задържи на коня, макар че той само вървеше. Когато най-накрая спряха, Миранда имаше отчаяна нужда от почивка.
Браг дойде до нея за пръв път от тази катастрофална сутрин насам. Хвърли й само бегъл поглед, като я дръпна от седлото и я сложи на крака. Отведе коня и свали седлото му.
Миранда едва се държеше на краката си и не можеше да ходи. От очите й бликнаха сълзи от болка. Тя се спусна на земята възможно най-грациозно и внимателно протегна крака. Много повече предпочиташе да седи в скута на Браг, отколкото да прекара още един ден разкрачена на седлото. При тази мисъл една сълза се търкулна по бузата й. Наистина ли й хареса докосването му или само си го въобразяваше? Не може да й бе харесало! Нито една добре възпитана дама не можеше да обича такова нещо, а тя бе такава!
Миранда реши, че не й е харесало. Тя си спомни много живо как й прилоша и едва не повърна от Чавес. Браг просто я бе заварил неподготвена, реши тя, и бе внимателен — ето защо тя го бе приела толкова пасивно. Да, само това беше — пасивно приемане. Тя се чувстваше много облекчена.
— Цяла нощ ли ще стоиш там?
Миранда вдигна глава, срещна златните му очи и бързо отмести поглед над рамото му.
— Аз… просто съм уморена.
Той присви очи към нея.
— Добре ли си?
— Да.
— Ще ида да донеса малко дивеч — рече той, загледан в нея. — Да не си се схванала?
— Малко — излъга тя. Бе толкова схваната, че не можеше да се помръдне.
Той се намръщи, видимо недоволен, и се отдалечи.
Миранда се опита да не обръща внимание на хладния му гняв. Зачуди се дали да не иде до речния бряг, който бе на трийсетина ярда, но после реши, че е твърде далеч. Като въздъхна, тя се протегна и заспа.
Събуди я резкият, гневен глас на Браг, когато той я разтърси.
— Какво?
— Глупачка такава! Защо не ми каза нищо, щом си кървяла? Какво ти става?
Миранда веднага се събуди и се опита да се изправи. Той бе оголил долната част на краката й.
— Престани! — извика тя, усетила внезапна паника.
Браг бе забелязал кръвта върху препаската.
— Нямаш капка здрав разум — рече той и я изправи на крака.
Тя неволно изстена.
— Толкова ли е зле? — намръщи се той. — Защо не каза? Ако толкова те е боляло… Хайде. — Тонът му омекна и той я задърпа към реката.
— Моля те, недей. Нищо ми няма — Миранда се спря и отказа да направи и крачка повече. Тялото я болеше непоносимо.
Той веднага я взе на ръце, скъса препаската и я захвърли настрана. Замърмори под носа си, а после безцеремонно я пусна в реката. Водата отначало защипа разранената й плът, а после я успокои. Тя само седеше там и вдигна поглед, за да види, че Браг я наблюдава разкрачен, с ръце на кръста.
— Инат ли си, Миранда, или си глупава?
— Престани да ме обиждаш! Престани да ме обиждаш само защото си ядосан на себе си! — тя го погледна гневно.
— Права си — рече той безрадостно. Очите му бяха студени. — Ядосан съм на себе си, а и на Джон. Ядосан съм на себе си, задето те искам, а на него, задето те е довел тук. Мястото ти не е в Тексас. Ти трябва да си в двореца на някой граф, да те обграждат с грижи, да носиш красиви рокли и копринени чорапи.
Миранда се втренчи със зяпнала уста.
— Джон е абсолютен глупак. — Очите му се бяха спрели яростно върху нейните. — Както и аз — добави той след малко.
21
— Слънцето изгрява — рече весело Браг. — И грее, принцесо.
Миранда изстена, опитвайки се да се протегне. Отвори очи и видя странния му поглед. Той се ухили, а после се отдалечи. Тя усети прилив на облекчение. Явно бе в добро настроение. Тя нямаше да понесе още един ден със студенината му, която наистина бе жестока. Изправи се и изстена.
Знаеше, че не може да язди. Всяко мускулче в тялото й я болеше. Болеше я дори само като се изправеше в постелята. Единствените места, които бяха само схванати, бяха вратът и раменете й. Тя предпазливо се изправи на крака и възкликна, когато болката проряза хълбоците и краката й.
— Май не си в много добра форма, а? — рече Браг, като звучеше съчувствено. Приближи се, подаде й кафето и се усмихна.
— Не е смешно — отвърна Миранда, като взе гадната напитка и сръбна една глътка. Чудеше се дали Джон ще има чай в къщата. В манастира не бе пила кафе и го мразеше. Но кафето на Уелш бе достойно за кралица в сравнение с това на Браг. Сега все едно пиеше гъста, горчива тиня.
— Ти си твърде слаба, Миранда, дори за жена — рече Браг намръщен. — В този край трябва да си силна, за да оцелееш.
— О, изчезвай — замърмори тя и веднага се шокира от лошите си маниери.
Той се засмя и повдигна вежда.
— Толкова ли е зле, а? Виж, аз си мислех разни работи. Ако яздим усилено, можем да стигнем до ранчото на Джон за два дни и половина.
Миранда се втренчи, съсипана от тази мисъл.
— Не мога да седя на седлото, дори ако конят кара в тръс — извика тя.
Той махна нетърпеливо с ръка.
— Говоря за начина, по който яздехме преди. И като казвам усилено, имам предвид усилено. Спираме се само за малко сън.
Миранда се втренчи, като прехвърляше тази идея в ума си. Той искаше от нея да стои в скута му. Ами ако отново я целунеше? Той явно не умееше да владее много добре мъжките си апетити. Ами ако…
— Чета ти мислите — изръмжа той.
— Не можем ли да си вземем почивен ден, да поспим до късно и да си отдъхнем малко? — попита тя с надежда в гласа.
— Какво? — той я погледна невярващо. — Почивка? — той произнесе думата така, сякаш бе на друг език. Миранда осъзна, че за него вероятно бе напълно непозната.
— Виж какво. Ако продължаваме по този начин, ще ни трябва цяла седмица. Ако яздим усилено, няма да си обръщаме внимание, за разлика от вчера. И макар че ще яздим и половината нощ, ти ще можеш да спиш в обятията ми. — Погледът му се закова в нея. — Можем да приключим с това, Миранда.
Тя почувства някаква необичайна тъга при последните му думи. На него не му харесваше да я
