— Трябва поне да си измия лицето и да си сплета косата наново — извика Миранда, като се извърна, за да го погледне. — Там отзад има поток. Спомням си, че го видях! Моля те! — Очите й се бяха впили настоятелно в неговите. Браг кимна, обърна коня и го подкара в тръс.
Потокът бе чист, освежителен и дълбок. Браг й помогна да слезе и задъвка един стрък трева, като я наблюдаваше. Миранда много грижливо изми ръцете и лицето си, а после и краката. Приглади полата и ризата си, после отметна над рамо дългата си плитка, дебела почти колкото мъжка ръка, и я разплете. Браг я гледаше безучастно, а пулсът му се ускоряваше, докато тя многократно прекарваше пръсти през лъскавите си абаносови къдрици. Не бе ресала косата си, откакто Браг й я сплете след Чавес и сега я гледаше като хипнотизиран. Забеляза, че пръстите й треперят, докато я сплиташе, но накрая се справи със задачата. Тя вдигна неспокойния си поглед към него.
— Не отиваш на собственото си погребение — рече той навъсено. Искаше да я целуне — за последен път. Естествено нямаше да го стори — беше немислимо. Това го разгневи.
При коравосърдечния тон на гласа му очите й се насълзиха. Той се почувства подлец и гадняр, но не му пукаше. Бе преживял достатъчно мъчения. Искаше му се никога да не я бе виждал. Още щом я оставеше пред вратата на къщата, той щеше да иде в Сан Антонио и да си легне с някоя сладострастна женичка. Щеше да изтрие образа й от ума си.
— Да тръгваме — рече той рязко и я вдигна на седлото, като скочи зад нея. Обърна коня и го подкара напред в галоп. Конят уверено се заспуска по склона и сградите на ранчото започнаха да стават все по- големи.
Къщата бе направена от грубо изсечени трупи, но това беше една от най-хубавите сгради в околността. Цепнатините бяха измазани с хоросан, камината беше каменна, а покривът наклонен и покрит с дървени плочи. Имаше два етажа с четири спални, кухня, трапезария, дневна и кабинет. Къщата беше голяма за ерген, но Джон винаги бе знаел, че един ден ще се ожени и ще има деца. За миг Браг си представи как идва до вратата след няколко години и Джон го поздравява, прегърнал Миранда, докато три дечица я дърпат за полата. Този образ го накара да се почувства необяснимо кисел.
На известно разстояние от къщата имаше два големи хамбара, голяма къща за работниците и сушилня. Беше необичайно, че Джон е построил кухнята в самата къща, понеже повечето заселници имаха отделна сграда за готвача. Навсякъде имаше дъбове и борове, а по ливадите зад хамбарите растяха диви цветя — розови и сини. Между къщата и останалите сгради бе изкопан кладенец. Тревата стигаше досами верандата, освен на една широка пътека, покрита с камъни, която за всички посетители и работници бе единственият начин да се влезе в къщата. Джон искаше зелена поляна за жена си.
Браг дръпна юздите пред верандата и слезе от коня, после се обърна и с лекота свали Миранда. Нервността й си личеше от начина, по който бе напрегнала тялото си и от уплахата в очите й. Той я съжали. Сложи ръка на рамото й и двамата се приближиха до верандата. Браг похлопа на предната врата и я отвори със свойска фамилиарност.
— Джон Барингтън — провикна се той. — Ела да посрещнеш годеницата си!
Миранда бе застанала малко зад него, прехапала долната си устна. Страхуваше се, но въпреки това искаше да го види и бе готова да приключи всичко веднъж завинаги! Чуха се накуцващи стъпки и Джон се появи със слисано изражение на лицето си.
— Дерек! Ти си тук! — очите му нетърпеливо се поместиха към Миранда.
Той бе висок колкото Браг и много по-едър. Браг приличаше на издължен слаб бик, Джон на голям мечок. Косата му бе къдрава и буйна, тъмнокафява; устата му — широка и дружелюбна, а зъбите му — бели и равни. Той не бе красив, но не беше и грозен. Именно очите му я приковаха и я накараха да въздъхне от облекчение. Бяха кафяви и грижовни, изпълнени с нежност. Той пристъпи напред, накуцвайки, с помощта на бастун.
— Миранда!
Браг й бе казал за злополуката, която станала, докато Джон обяздвал коне. Беше си счупил крака, но го бяха наместили както трябва и нямаше усложнения. Миранда можеше само да се чуди как е намерил достатъчно голяма и яка тояга, за да издържи дори част от огромното му туловище.
Той спря, а през лицето му премина израз на изумление, когато забеляза облеклото й.
— Какво се е случило?
— Спокойно, Джон — отвърна Браг, като го шляпна по рамото. — Тя е цяла — рече той многозначително.
Джон го стрелна с очи.
— Имахме малко неприятности, за които ще ти разкажа, като седнем да изпием по едно уиски, докато Миранда се изкъпе.
Той задържа предупредително ръка върху рамото на приятеля си. Джон насочи цялото си внимание към Миранда.
— Добре ли си? — гласът му трептеше от загриженост.
Миранда се изчерви и сведе поглед.
— Да. Радвам се да ви видя, сър — тя протегна ръка и вдигна очи към неговите.
Той се усмихна. После, все така напрегнат от притеснение, гой я хвана за ръката и я целуна.
— Миранда, никакво „сър“, моля те. За теб съм Джон. Тук не спазваме официалностите. — Той разгледа лицето й.
Миранда сведе очи, невероятно свенлива и смутена.
— Толкова съжалявам… Искам да се извиня за облеклото си…
— Няма нужда — извика Джон. — Мили боже, толкова се радвам да те видя. Опитвам се да се възпра да не те смачкам в най-силната прегръдка, която някога си получавала! Сигурно си уморена и гладна! Бианка! — извика той.
— Баня — промълви Миранда, като отмести очи към Браг, който я гледаше напрегнато.
— Разбира се — рече Джон.
Появи се млада, пищна мексиканка.
— Сеньор?
— Занеси вода в стаята на Миранда. И всичко друго, от което се нуждае. И кажи на Елена, ако тя вече не е научила, че годеницата ми и Дерек са тук. Кажи й да приготви възможно най-хубавото угощение. — Той отново се обърна към Миранда усмихнат.
Бианка изчезна. Миранда се чувстваше двойно по-неудобно от мълчанието, което последва, особено като се има предвид, че двамата мъже я гледаха толкова жадно.
— Аз се държа неучтиво — рече Джон. — Ела да те заведа до стаята ти. — Той направи жест с ръка. Несигурна, Миранда го последва. — Дерек, знаеш къде е уискито.
Качиха се по една извита стълба от фоайето, покрита с борови дъски, както всички останали подове и степи в къщата. По коридора имаше шест врати и Джон отвори втората отляво.
— Знам, че не е кой знае какво — каза той — в сравнение с Англия.
Миранда ахна. Стаята бе красиво, разкошно кътче, напълно неочаквано сред нехайния, грубоват стил на останалата част от къщата. Леглото с балдахин от бежов муселин на розови райета бе в тон с покривката на леглото и възглавничките. Пердетата бяха копринени в цвят пепел от рози. Имаше каменна камина с ярко тапициран плюшен стол пред нея. Бюрото и гардеробът бяха от махагон — европейски — и блестяха от множеството слоеве лак. Над бюрото имаше огледало. Отстрани на огнището китайски параван несъмнено скриваше вана и нощно гърне. Розов персийски килим в черешов оттенък покриваше целия под.
Миранда беше виждала много по-изискани мебели, дори в дома на баща си. Но бе прекарала по- голямата част от живота си в доста аскетичния манастир и разбираше колко зор си бе дал Джон, за да й осигури тази обстановка, напомняща дома й. Очите й се изпълниха със сълзи на благодарност.
— Благодаря — рече тя тихо. — Благодаря ти много.
Джон засия.
— Подготвяме това цяла година. Не исках да възлагам твърде големи надежди, не и след като баща ти каза, че си твърде млада. Освен това аз… Е, виж — той отвори гардероба. Беше полупълен.
Изненадата на Миранда си пролича.
— Но ти трябва да си очаквал, че ще имам чеиз! Аз оставих част от него на път за насам, но останалото е още в Начес.
