24
Браг потъна по-дълбоко във ваната, съвършено спокоен, и докосна мократа, малко пълничка жена в обятията си. Не можеше да не я сравни с Миранда. Искаше му се това наистина да е тя, колкото и да бе предателска тази мисъл. Той потупа Бианка по задника, като я побутна леко с бедрото си.
— Ваната е малко тесничка — рече той. Тя се размърда и го погледна.
Той й се усмихна обезоръжаващо, целуна я и я погали по гърба.
— Бъди добро момиче, Бианка, моля те. Още ме понаболява от удара на господаря ти.
— Съжалявам, сеньор — рече Бианка. Беше му донесла компреси, така че знаеше какво се бе случило. Тя излезе от ваната. Големите й гърди бяха с твърди върхове и от тях се стичаше вода. Погледна го лукаво, като вдигна дрехите си и му предостави апетитната гледка на целия й задник. Браг не му обърна внимание.
— Би ли изпрала тези дрехи, Бианка? — попита той, докато продължаваше да се кисне във ваната. Той хвърли поглед към мръсните си одежди от еленова кожа.
Бианка се намръщи, като си навлече фустите. Гърдите й подскачаха.
— Разбира се, сеньор — тя се усмихна с черните си очи, а интересът й бе очевиден.
— Сложи брашно — рече Браг, отпивайки от брендито, — за да не са мокри утре. Би ли ми донесла и един кат дрехи от тези на Джон? — Той й отправи една ласкателна усмивка.
— Добре — тя оправи блузата си и облече полата си, поглеждайки към леглото.
Браг знаеше какво й се иска, но не беше в настроение.
— Малко по-късно — обеща й той любезно, без да обръща внимание на намръщената й физиономия. Отдъхна си, когато тя излезе с дрехите му, но не се чувстваше задоволен. Съвсем не. Чувстваше се празен и усещаше някакъв неясен копнеж… И освен това бе смутен от факта, че Миранда още е в ума му.
Той я желаеше. Просто не можеше да се залъгва. Това никак не му хареса.
Вечерята сложи край на доброто настроение, което си бе възвърнал до известна степен. Миранда се появи в искрящо жълта копринена рокля, косата й бе опъната назад с панделка в същия цвят. Беше зашеметяващо прекрасна. Тя бе свенлива, скромна и истински непорочна млада дама. Джон седеше на почетното място на дъбовата маса в трапезарията, Миранда бе настанена от дясната му страна, а Браг от лявата. Той бе очевидно запленен и Браг се дразнеше, че приятелят му се държи като влюбен глупак и се диви на всяка нейна дума, докато Браг трябваше да се облегне назад и да се прави на нехаен наблюдател. Но когато тя случайно повдигна очи и погледите им се срещнаха, това бе убийствено сладко. А когато Джон се протегна и покри малката й ръка със своята, Браг почувства как ревност изгарящо пронизва тялото му.
Вечерята се стори безкрайна на Браг. Когато всички се изправиха, той кимна хладно и вежливо за лека нощ на Миранда и се запъти към кабинета на Джон, за да си налее още едно бренди. Пиеше непрекъснато, откакто бе пристигнал, но за съжаление се чувстваше абсолютно трезвен. Не беше изненадан, като чу стъпките на Джон. Тъкмо се канеше да сипе на приятеля си едно питие, когато Джон го спря.
— Не, недей — усмихна се той. — Боя се, че няма да ти правя компания, Дерек. Извинявай. — Усмивката му се разшири. — Ще заведа годеницата си на разходка на лунна светлина.
Браг кимна, като го гледаше как излиза и се чудеше дали е възможно настроението му да се влоши още повече.
25
На следващата сутрин обсъждаха сватбата. Джон беше мил и разбираше всичко, през което бе преминала тя, но сега Миранда живееше в неговата къща, нямаше други придружителки, освен прислугата и той нямаше търпение да се ожени за нея. Миранда го разбираше. Той открито й призна, че се е влюбил в нея в мига, в който видял портрета й преди две години, но не искаше да я притеснява да бърза. Предложи да изчака две седмици, за да й даде възможност да свикне с нещата.
Миранда смяташе, че той е ужасно мил и двамата определиха датата за след три седмици, през февруари. Той стисна ръката й сърдечно, а после й каза, че трябва да си почине и да възвърне силите си. Тъкмо се канеше да тръгва, когато Миранда попита:
— Джон, ще ходиш ли скоро на църква?
Той се поколеба, а после се приближи отново към нея.
— Мога да те заведа след няколко дни.
Тя си отдъхна облекчено.
— Миранда, баща ти обясни ли ти… за мен?
Тя не знаеше за какво й говори.
— Нямам представа какво имаш предвид.
Джон въздъхна.
— Аз съм римокатолик, но само на книга. Не съм вярващ. — Той сложи ръка на рамото й. — Бях възпитан като протестант, но се наложи да стана католик и жител на Мексико през ’25-та, за да получа права върху земите си. Мексиканското правителство не изискваше от нас да спазваме обичаите. Казаха ни, че можем да продължаваме да се придържаме към старата си вяра. Всички направиха така. И сега съм двойно по-радостен, понеже това ни позволява да сключим брак.
— О! — бе всичко, което се изтръгна от устните й.
— Ще дойда на службата с теб — рече внезапно Джон.
Миранда почти се просълзи. Той бе по-мил и грижовен, отколкото можеше да се надява и в най- смелите си мечти. Обеща й, че след няколко дни ще идат на църква в Сан Антонио. Когато Миранда попита какви са задълженията й, той й отговори, че може да прави каквото пожелае. Можеше да надзирава прислужниците или да остави това на Елена, както досега. Тя бе изумена от желанието му да й се понрави.
Тази вечер Миранда се изненада, когато седна за вечеря и на масата не бяха поставени прибори за Браг.
— Мистър Браг няма ли да ни прави компания?
— Той си тръгна — каза й Джон, като си взе един картоф, плуващ в гъст, неапетитен сос.
Миранда бе шокирана. Лицето й посърна, макар че тя нямаше представа колко бе прозрачно изражението й. Бе си тръгнал, без да се сбогува! Сърцето й биеше болезнено, мъчително. Как бе могъл да си тръгне, без да се сбогува? Тя бе много засегната.
Джон я наблюдаваше внимателно.
— Изглеждаш разстроена. — Гласът му бе притихнал.
Тя запремига, за да възпре сълзите си.
— Ами… разочарована съм.
— Ти го харесваш. — Това бе констатация.
Тя насочи блестящия си виолетов поглед към него.
— Той ми бе приятел… Аз му имах доверие.
— Но и аз съм ти приятел — рече Джон намръщен.
Миранда осъзна колко лошо са му прозвучали думите й.
— Просто искам да кажа, че точно сега се чувствам много самотна. Ние се сприятелихме, защото по стечение на обстоятелствата прекарахме доста време заедно. Нямам си никого. Бих искала леля Елизабет да е тук! — Тя не искаше да се разстройва.
— Разбирам — рече Джон, макар че все още изглеждаше недоволен.
Миранда започна да се ужасява от всеки изминал ден, който я приближаваше все повече към сватбата й. Не че не харесваше Джон. Баща й бе направил добър избор — той бе голям, мил, нежен мъж.
