— Здравей, принцесо — рече той нежно, като леко се усмихна.
— Аз… си мислех, че си при Бианка — рече тя нервно, като посочи към подноса с недокосната храна до леглото й.
Той се приближи и я погледна неодобрително.
— Защо не ядеш? Да не смяташ да залинееш и да умреш?
Миранда срещна погледа му, смутена, и той видя как страните й се обагриха в бледо розово.
— Не, нямам такова намерение — отвърна тя, толкова тихо, че той едва я чу.
Загрижен, той докосна челото й, като усети как се сковава при допира му, но лицето й бе хладно. Придърпа един изящен стол и го възседна. Усмихна се.
— Май ще трябва да стоя тук, докато се навечеряш.
Тя срещна погледа му и видя, че говори сериозно.
— Нямам апетит.
— Сигурен съм, че Джон ще е трогнат от скръбта ти — рече Браг, — но със сигурност не би искал да умреш от глад.
Очите й се напълниха със сълзи.
— На теб изобщо… не ти пука!
Той подтисна гнева си от обвинението й. Никой не тъгуваше и не скърбеше повече от него.
— Хапни нещо, по дяволите, сериозно ти говоря. — Той взе подноса и го сложи в скута й със сериозен вид. Не искаше да е груб. Искаше само да стори това, което трябва.
Той я гледаше изпитателно, докато изяде печеното пиле, което вече бе изстинало, заедно с боба, картофите и пържения царевичен хляб. Ядеше агонизиращо бавно, помисли си той нетърпеливо, но поне ядеше. Той знаеше от Елена, че Миранда не е сложила почти нищо в устата си, откакто се върнаха в ранчото преди три дена.
— Благодаря — рече той, като сложи подноса на нощната масичка. — Трябва да поговорим, Миранда.
Тя го погледна твърдо и зачака. Напомняше му на дете — тъжно, ранимо дете.
— Искам да знаеш, че не бива да се тревожиш за нищо. — Той се спря. — Аз ще се грижа за теб. — Той се поколеба, като видя, че изражението й остана непроменено. — Обещах на Джон — добави той.
По лицето й премина объркан израз.
— Какво искаш да кажеш?
Той не знаеше защо се чувства толкова нервен и защо му е толкова трудно да намери точните думи.
— Обещах на Джон, че ако нещо му се случи, аз ще се погрижа за теб, ще се оженя за теб. — Той й се усмихна, когато очите й се разшириха от изненада. — Освен това, такъв е обичаят при апахите. Ако брат ти умре, дълг на живия брат е да се ожени за вдовицата му и да се грижи за нея. Всъщност това е много разумен обичай, като се замислиш.
Очите й се разшириха още повече, а лицето й се смрази потресено.
— Това е сурова земя — продължи той. — Жената трябва да има мъж до себе си, за да я поддържа и още по-важно, да я защитава от неприятели, от друга мъже. — Той се усмихна пленително. — Повярвай ми, това съвсем не е необичайно. Никой няма да се изненада.
Миранда се втренчи в него, седна по-изправено и дълго време не каза нищо.
— Сериозно говориш, нали?
— Разбира се.
Ти ще се ожениш за мен, защото Джон те е накарал да обещаеш, че ще се грижиш за мен? Заради някакъв апахски — варварски — обичай? — Гласът й започна да става все по-тъничък, почти истеричен.
Браг взе ръката й, която бе ледено студена.
— Знам, че не си била в Тексас достатъчно дълго, за да разбереш нас или пък това, но… така ще е най-добре, Миранда, повярвай ми.
Тя поклати глава.
— Това не е… прието.
— Съвсем в реда на нещата е.
— Ти не си католик. Не можем да се оженим.
Браг леко се усмихна.
— Всъщност съм католик. Трябваше да стана, за да си възвърна правото над земите. — Той вдигна рамене. — Точно като Джон.
Тя го изгледа.
— Имаш ли нещо против да се оженя за теб, Миранда? — Той бе напрегнат. В плановете за бъдещето му не се вписваше съпруга, съвсем не. Но той бе приел задължението и обещанието си, без дори да помисли да наруши клетвата, която бе дал. Сега внезапно осъзна, че иска да се ожени за нея и силата на това желание го изуми.
Миранда се поколеба.
— Май че не. Дори да се върна вкъщи, татко иска внучета. Той ми го каза. Сигурно просто ще ми уреди друг брак. — Тя хвърли поглед покрай рамото му към пукащия огън.
— Поласкан съм — рече сковано Браг. — Истински съм поласкан, че си толкова ентусиазирана. — Той се изправи. — Повярвай ми, това не беше моя идея.
Той бе на вратата, когато тя извика:
— Капитане?
Той се обърна, а изразът на лицето му бе непроницаем.
— Не искам да го кажа, но дори да се разчуе, че ти ще се ожениш за мен, няма да можеш да идваш тук една година, докато съм в траур. Това не е прилично. Аз…
Смехът на Браг я прекъсна и той се върна до леглото й.
— Скъпа моя принцесо, няма да има година за траур.
Устата й зяпна от изненада.
— Това е сурова земя, Миранда, в случай, че не си го разбрала. Не можеш да живееш тук сама като вдовица. Нуждаеш се от мен и от името ми за закрила. Ще се оженим другата седмица.
Миранда възкликна и се отпусна обратно на възглавничката си, изумена.
Браг излезе, като тръшна вратата зад гърба си. Рамката на вратата се разтресе и потрепери след него.
37
Миранда стоеше пред огнището и гледаше подскачащите пламъци. Объркването и шокът й стихваха. Не изпитваше й страх — не се боеше от Браг. Той смяташе да се ожени за нея и тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че каквото и да каже или да направи тя, няма да има почти никакъв ефект. Той бе властен човек, който бе свикнал да получава това, което иска. А какво значение имаше? Ако не беше Браг, тя бе сигурна, че баща й щеше да я омъжи за някой друг. Може би при следващия му избор няма да попадне на някой толкова грижовен и внимателен като Джон. Браг поне познаваше. И го уважаваше. Той й вдъхваше чувство на сигурност и закрила така, както никой преди това в целия й живот. Тя бе сигурна, че ще е в безопасност като негова съпруга — та кой би дръзнал да посегне на жената на един тексаски рейнджър?
Тя си мислеше, че и това няма значение, че той се жени за нея с очевидно нежелание, задето бе дал дума на Джон и заради някаква апахска етика. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че не е злобен или жесток. Никога не би я наранил — а не беше ли това най-доброто, на което можеше да се надява в един мъж? Тя отказваше да си мисли за факта, че ще трябва да споделя леглото му, за болката, която щеше да й донесе това. А може би той смяташе това да е само фиктивен брак?
Тя се опита да не вижда Джон в танцуващите пламъци. Както обикновено се изпълваше с вина само
