като си мислеше за него. Тя знаеше, че е виновна за убийството му. Обвиняваше себе си. Никога преди не бе ставала причина някой да бъде наранен. Тя се бе оказала средството за смъртта на съпруга й. Това я измъчваше. И което бе по-лошо, тя му бе отказала любовта, която той толкова отчаяно искаше от нея. Бе го разочаровала в леглото. Не му беше истинска съпруга — и това бяха последните му дни на тази земя. Смазващата вина не изчезваше. Всички смятаха, че тя скърби. Всъщност до известна степен бе така, но само колкото би тъгувала за нов приятел, който внезапно е починал. Обаче това не бе скръбта на съпруга по съпруга й, на жена по мъжа й. Тя просто се чувстваше смазващо отговорна за смъртта на Джон.
Но в едно нещо нямаше да участва, реши тя твърдо, и решимостта й се засилваше. Нямаше да опетни паметта на Джон и да го направи за посмешище пред всичките му приятели, като се омъжи една седмица след погребението му. О, не. Това не беше прието, съвсем не, и тя нямаше да отстъпи по въпроса.
Миранда се поколеба, завърза отново халата си по-здраво и се запита дали е прилично да се разхожда по нощница на долния етаж. Но това си беше нейният дом. Тя отиде до вратата и слезе по стълбите.
Браг вдигна поглед безизразно, когато тя почука на отворената врата на кабинета. Очите му бяха присвити и златистото сияние на огъня в каменната камина придаде още жар на топлия им блясък. Той отпи от брендито, което държеше.
— Да не би да търсиш компанията ми? — в думите му се усещаше сарказъм.
Миранда присви устни и затвори вратата зад себе си. Застана решително пред него, като се чудеше кой е най-добрият начин да подхване темата.
Слаба усмивка заигра по устните и в очите му.
— Имам чувството, че не търсиш компанията ми. Съкрушен съм. Какво ти тежи на сърцето, Миранда? Да не размисли за сватбата ни?
Тя не обърна внимание на сухия му, леко подигравателен тон.
— Не, капитане, ще се оженя за теб. Но не другата седмица.
Той повдигна вежда и сложи чашата си обратно.
— Не ли?
— Отказвам — рече Миранда с равен тон, като започваше да се плаши от хладното му държане. — Това е скандално. Казваш, че не било неприлично и че на никой нямало да му пука. Е, на мен ще ми пука. За мен е неприлично!
Браг изглеждаше развеселен.
— Ти винаги ме изненадваш, принцесо, когато показваш рогцата си.
Тя не обърна внимание на обидата.
— Как очакваш да преживееш цяла година, неженена, в тези земи? В тази къща? Ще бъдеш обградена от ухажори и като си вдовица, Миранда, мнозина няма да имат съвсем чисти намерения. Това не е прието. Няма и да го бъде. Аз не съм променил решението си. — Той взе чашата с бренди, сякаш я бе отпратил.
— Чуй ме, грубиян такъв! — извика тя. — Нямаш ли никакви чувства към мъртвия си приятел? Как можеш да си толкова студен и коравосърдечен! Как…
Той стана, хвана я доста силно и тя извика. После съвсем леко отпусна ръка.
— Не, ти ме чуй, по дяволите! Никой не обичаше Джон повече от мен! На никой не му е по-болно за станалото, отколкото на мен! Но той те обичаше — да, теб, по дяволите! И аз смятам да се погрижа да си в безопасност, дори това да е последното нещо, което ще направя! Няма да стоиш тук и да скърбиш за Джон цяла година! Ще продължиш да живееш както всички нас! — Той я пусна, като се бореше да се овладее.
Миранда бе пребледняла като платно. Той я гледаше гневно.
— Аз си имам задължения като рейнджър, Миранда, и макар да възнамерявам да ги съкратя доколкото мога, аз съм тексасец и вярвам в тази земя. Когато не съм тук, ще имаш въоръжена охрана. И името ми. Това би трябвало да те предпазва от беди. — Той надигна брендито. — Има ли още нещо?
Миранда го изгледа с блеснал поглед, като знаеше, че е изгубила битката. Е, какво от това? Нима не й беше известно от самото начало, че той пак ще наложи своята воля? Тя се обърна да избяга от стаята.
Преди дори да се усети, Браг я спря с една ръка през кръста, а другата около раменете й и я придърпа към себе си. Тя се изопна, но когато той не направи нищо друго, освен да я държи, тялото й започна да се отпуска и тя усети дивото, лудешко туптене на сърцето й. Лицето му бе притиснато във врата й, между бузата и рамото й. Тя усещаше дъха му на шията си, топъл и мек.
Хвана я по-здраво.
Тя усети, че той се нуждае и получава утеха само от това, че я прегръща. Почти усещаше скръбта му, която бе забравила, защото той толкова добре я прикриваше. Тя се отпусна напълно и се облегна върху него. Топлината на тялото му я изгори и накара кожата й да изтръпне сладостно. Той я хвана по-здраво, но не неудобно, и от устните му се изтръгна мек стон. После рязко я пусна.
Обзе я огромно разочарование. Тя видя, че се е приближил до огъня и се е обърнал с гръб към нея. Понечи да отиде при него, като инстинктивно искаше да го утеши. Вдигна ръка и се канеше да докосне нежно гърба му.
— Върви — рече той дрезгаво. — Остави ме.
Миранда дочу болката и желанието в тона му. Искаше да облекчи болката, но се боеше от желанието. После мълчаливо излезе през вратата.
38
Миранда бе свикнала да се подчинява. Все пак бе прекарала живота си в подчинение на една или друга форма на власт: най-напред родителите й, после сестрите и майката-игуменка, след това леля й, Браг, а накрая и мъжа й. Тя не очакваше да почне сама да взима решения; всъщност никога не бе го правила. След като се въртя безсънно в леглото няколко часа, тя осъзна, че е по-спокойна, задето Браг щеше да вземе решенията, засягащи живота й, а не някой мъж, когото не познаваше. Какъвто и да беше Браг, колкото и да бе груб понякога, по някаква причина тя му имаше доверие.
Не бе забравила факта, че Браг бе по-близък с Джон от всеки друг и се чувстваше много зле, задето е толкова безучастна към болката му. Тя изтласка негодуванието, което бе толкова неблагочестиво и реши да му прости властното държане и липсата на маниери. Все пак той бе варварин, полуиндианец — не беше виновен. Освен това се опита да забрави, че той всъщност не иска да се жени за нея и че този брак е негов дълг. По някаква причина тази мисъл страшно я тормозеше, така че тя я потулваше някъде в дълбините на съзнанието си.
На другата сутрин лежеше будна в леглото, знаеше, че е късно и си мислеше за него. Спомни си как я бе прегърнал снощи, как скръбта му бе почти осезаема и стигаше до нея през всяка пора и фибра на тялото му. Миранда решително стана и се облече. Точно сега той се нуждаеше от нея и тя смяташе да му помогне да облекчи скръбта си.
За нея тази роля бе нова и тя с ентусиазъм се зае да я изпълнява. Никой преди това не бе имал нужда от нея. Вдъхновена от едно хрумване, тя се облече в костюм за езда и се забърза надолу по стълбите. Елена бе единственият човек наоколо и месеше тесто в кухнята.
— Сеньора! Тъкмо щях да ви донеса закуската — тя цъфтеше. — Радвам се, че сте станала.
— Не съм гладна, Елена — отвърна Миранда, малко задъхана. — Къде е капитан Браг?
— Отиде да поязди в долината с мъжете.
Миранда посърна. После изражението й се проясни.
— Далече ли отидоха?
Елена вече чупеше яйца в един черен железен тиган. Последва ги бекон, който зацвърча.
— Не, наблизо са. Защо?
Миранда не отговори. Знаеше, че може да се справи с Дейзи, кротката кобила, която бе яздила с Джон, но не се радваше на идеята да язди сама. Въпреки това искаше да го види. Искаше да е с него, да го
