погълнала.
Той се протегна и я тупна по гърба.
— Благодаря — успя да каже тя.
— Ти си прекалено голяма католичка.
— Никой не може да е твърде благочестив — рече тя, като го гледаше възможно най-строго.
— Да не ми четеш конско? — захили се той.
— Не се ли боиш, че ще идеш в ада? — тя го изгледа и видя как усмивката му се разширява. — О, не! Ти дори не вярваш в ада и рая, нали? Ами в бога? — Тя бе поразена. Мисълта, че Браг един ден ще иде в ада страшно я разстрои.
— Естествено, че вярвам в бога — отвърна той, като си наля последното червено вино, което в началото бе пълна бутилка.
— В Отца, Сина и Светия дух? — Тя го погледна с надежда.
— Имам чувството, че не бива да се оставям да ме въвличаш в този разговор — рече Браг, който явно се забавляваше.
— В какво вярваш, Дерек? Не можеш ли да си сериозен за малко?
— Ще се опиташ ли да ме приобщиш към твоята вяра?
— Може би.
Той се засмя.
— Отказвам да имам жена, която да ми проповядва религия.
— Кажи ми възгледите си. Наистина ли вярваш в бога?
— Ти си упорита като магаре, принцесо. Да, вярвам. По свой собствен начин. — Той я погледна с открито, златисто веселие.
Миранда трябваше да попита:
— И? Как точно?
Той вдигна голямата си ръка и посочи с широк жест трапезарията.
— Вярвам, че бог е вятърът и дърветата, планините и езерата. Бог е ти и аз.
Тя възкликна, скандализирана.
— Изглеждаш така, сякаш очакваш всеки момент да ме порази гръм.
— Ами… няма да се изненадам — успя да каже тя. — Това е еретическо богохулство!
— Не съвсем. Макар че някои сигурно ще кажат, че това е изопачаване на вярванията на апахите.
Миранда се боеше да попита за религията на апахите. Вместо това каза:
— Ще дойдеш ли с мен на изповед другата седмица?
— В никакъв случай — отвърна той, като хвърли салфетката си на масата, но бе усмихнат. — Аз съм толерантен човек, Миранда, и ако искаш да се молиш, да се изповядваш и да изпълняваш обичаите на религията си, можеш да го правиш. — Той заплашително се изправи, като стана много сериозен. — Но — и това е много важно „но“ — в момента, в който религията застане на пътя ми, намеси се в този дом или между нас, аз ще престана да съм толерантен. — Той се изправи и протегна ръка. — Какво ще кажеш за една разходка на лунна светлина?
Миранда го изгледа, а умът й направо препускаше. После видя ръката му и, леко шокирана, стана и я пое. Излязоха навън под канадските тополи. Луната бе голяма и ярка и се процеждаше през новоразлистените клони. Те крачеха мълчаливи. Миранда не можеше да спре да мисли.
Джон поне бе богобоязлив човек. Въпреки думите му, че всъщност е протестант, той идваше с нея на служба… макар и само, за да я ощастливи. Ала Браг определено бе еретик. Трябваше ли да не обръща внимание на това? Ами заплахата му — понеже си беше точно това: заплаха. Ако тя можеше да го покръсти, трябваше да го стори толкова потайно, че той дори да не разбере какво прави. О, боже!
Мекият му, мелодичен смях наруши мълчанието.
— Май наистина съм те шокирал.
— Само малко — отвърна тя.
41
— Обявявам ви за мъж и жена — рече напевно отец Мигел. — Можете да целунете…
Миранда съзнаваше много добре всяка дума, която произнасяше свещеникът и още по-силно усещаше присъствието на мъжа, застанал до нея. Браг бе облечен в черен смокинг с чисто бяла риза и сива вратовръзка. Изглеждаше неудобно в официалните си дрехи. Тя усещаше близостта му, равномерното му дишане, присъствието му, топлината на тялото му. Когато надяна на пръста й златната халка, толкова проста и семпла, тя усети прилив на щастие. Ала това чувство бързо се изпари. Преди да успее да осъзнае факта, че е омъжена за този енигматичен, властен рейнджър, той я бе притеглил към себе си. Без капка приличие устата му се сля с нейната. Целувката не бе нежна и внимателна. Докато устните му играеха настоятелно върху нейните, твърди и напористи, тя усети как той се разтърси. После я пусна. Улови я, когато тя леко се олюля, като хвана едната й ръка и здраво я задържа до себе си.
Църквата ехтеше от тишина.
Нямаше гости в знак на уважение и траур към Джон — само двойката младоженци, отец Мигел и двамата рейнджъри, Пекос и Лейкли. Пекос предаде булката. Те се приближиха с усмивки, за да поздравят двойката.
— Дяволски късметлия си — казваше хилавият и върлинест Пекос. Беше се ухилил.
— Тъй е — рече Браг, което обърка Миранда. Ръката му сега бе обгърнала собственически рамото й.
— Поздравления, мадам — рече Лейкли.
— Благодаря — внезапно Миранда се почувства необяснимо изтощена.
— Мадам, ако ми позволите да го кажа, вие сте най-хубавото момиче, което съм виждал, истина ви казвам — рече галантно Пекос, ухилен до уши.
Тя се усмихна.
— Благодаря, Пекос.
— И ако старият капитан някога ви омръзне, само ми кажете. Ще се радвам да ви услужа.
Този път тя се изчерви.
— Добре ли си? — прошепна Дерек в ухото й, а дъхът му бе топъл. Приятен гъдел пробяга по гръбнака й.
— Малко съм уморена, Дерек — призна тя.
Той се засмя.
— Я повтори това.
Тя бе озадачена.
— Малко…
— Не, името ми — погледът му бе толкова топъл и толкова настойчив върху лицето й, че тя усети как бузите й отново се обагрят.
— Престани, наистина — промълви тя.
— Толкова си срамежлива — рече той дрезгаво. — Искам пак да те целуна… Но мисля, че ще припаднеш от срам.
— О, не, моля те! — Миранда бе истински разтревожена. Бе достатъчно лошо, че Джон едва бе изстинал в гроба си. И тя все още съзнаваше много добре причините за този брак — дълг, отговорност. Новият й съпруг щеше да се възползва от ситуацията, ако отново я целунеше. Тя нямаше да го позволи. За щастие, той изглежда само я подкачаше.
Естествено Браг знаеше, точно както и всички останали, надяваше се тя, че това е брак, който й дава протекцията на името му и това бе всичко.
Те се върнаха в хотела и Дерек каза:
— Миранда, ще те изпратя горе, но после ще те оставя за малко. Ще пийна едно-две с
