— Дай ми манерката си — каза Браг, който сега бе задъхан, а от лицето му се лееше пот. Линкълн му я подаде. Браг плисна водата в лицето на Чавес. Мъжът се свести и се закашля.
— Искам да си в съзнание, амиго, докато умираш бавно. — Браг се обърна, а после се намръщи. — Какво прави тя тук?
— Не искаше да тръгне — отвърна Пекос.
Миранда бе побеляла и неподвижна, а очите й се бяха разширили върху лицето й, което изглеждаше поотслабнало и изпито. Той се приближи до нея, накуцвайки, и сложи ръка на рамото й.
— Той изнасили ли те?
Тя възкликна.
— Да или не, по дяволите?
— Да — чу се едва доловим шепот.
Той я прехвърли на Пекос.
— Ако трябва я носи, но я отведи оттук. Не искам да види това.
Пекос разбра, вдигна Миранда в ръцете си и тръгна към селото. Браг го загледа и изчака да се отдалечат достатъчно, за да не може тя да види какво ще стане. Като накуцваше вече доста по-силно, той се приближи до Чавес и се вгледа в него. Мъжът отвърна на погледа му, отказвайки да се моли.
Очите на Чавес се разшириха от изненада и страх, когато Браг извади ножа и го задържа така, че слънчевата светлина да затанцува върху острието.
— Умирам — рече Чавес.
— Да, това ми е ясно — Браг се наведе нехайно и сряза панталоните му на чатала.
— Не! — извика Чавес.
Браг го хвана.
Викът на Чавес бе смразяващ.
52
Пекос не й даваше да се обърне и когато Миранда чу крясъка, всяко косъмче на тялото и настръхна. Какво бе сторил Браг? Тя бе изумена от мълниеносната бързина на събитията — внезапното нападение над селото, появата на Браг и битката с Чавес. Мили боже, колко се нуждаеше от Дерек в този момент.
— Миранда?
Тя се извърна при звука на гласа му и се спусна сляпо в обятията му.
— Дерек!
Той я прегърна силно. Тялото му бе топло и твърдо. Тя се чувстваше толкова сигурна. Той миришеше на пот и коне, и на мъж и тя се сви по-близо, а ръцете му се обвиха по-плътно около нея и тя си помисли, че никога не е усещала по-голямо облекчение през целия си живот. Усети ръцете му в косата си, а после устните му се притиснаха към главата й.
— Слава богу — рече тежко Браг.
Внезапно Миранда си спомни състоянието му и се дръпна толкова далеч, колкото той й позволи, което бе само на около два пръста разстояние.
— Дерек, ти си ранен!
— Само драскотина — каза той, загледан в нея с тъжни, безкрайно нежни очи.
Но той куцаше и кървеше и това я уплаши.
— Нека се погрижа за теб.
— Нямаме време. Линк, доведи ми някой хубав кон и нещата ми. Как е положението?
— Кажи-речи сме готови да потегляме, капитане. Браг погледна към Миранда.
— Можеш да превържеш тази рана на бедрото ми и тръгваме.
— Те имат още мъже — рече тя разтревожено.
— Знам — отвърна той.
— Как можа, Дерек? — извика тя, като разгледа раната на крака му.
Той не отговори.
Тя бързо я превърза с еленова кожа.
— Това изобщо не е достатъчно.
— Ножът ми беше чист. Веднага щом спрем, можеш да я изчистиш и превържеш както трябва. — Той се усмихна. — Знам колко държиш на приличието.
Миранда също се усмихна. На сърцето й сякаш му бяха поникнали криле.
Яздиха цял ден до здрач. Тя седеше върху новия кон на Браг, дългокрак и червеникавокафяв на цвят. Двама мъже разузнаваха напред, двама яздеха отзад. С тях имаше около осемнайсет жени и деца, но Браг не позволи това да ги забави. Всеки, който не можеше да язди достатъчно добре бе сложен на коня на някой рейнджър, за да не изостава. За щастие, само по-възрастните жени не можеха да яздят. Като се спусна мрак, те си построиха лагер, без да палят огън.
— Ще те почистя — рече Миранда неодобрително, понеже Браг бе изчезнал, за да даде заповеди за смяната на четиричленния караул още щом спряха. — И остави някой друг да се погрижи за коня ти.
— Да, мадам — отдаде й чест той, ухилен, сякаш се радваше, че му заповядват.
— Последвай ме до потока. Ще се справиш ли?
— Разбира се. Ти май обичаш да командваш, а?
По някаква причина тонът му я накара да се чувства прекрасно. Тя му заповяда да седне и да махне кървавата превръзка, а после ловко сряза крачола на панталона му.
— Това пък защо го направи? — възнегодува той.
— Ще го зашия — отвърна му тя. — Обърни се и не мърдай, Дерек.
Той се подчини.
Раната бе доста чиста и не бе дълбока. Но още не се беше съсирила и тя се намръщи, като й се щеше да не се налага той да се движи и да язди. Проми я с вода, а после и с уиски и Браг дори не трепна. Тя осъзна, че много се гордее с него. Той беше толкова смел, толкова безстрашен, толкова силен. Ще се опитам да се поуча от него, помисли си тя, докато превързваше раната с ленени превръзки, които Лейкли й даде, без да каже дума.
— Ще бъдеш като нов за нула време — рече тя.
Дерек внимателно се обърна и се изправи, като остави ранения си крак сгънат в коляното и вдигнат над земята. Той свали ризата си.
Гърдите му блестяха, целите само твърди, жилести мускули. За миг Миранда не можеше да отговори, а после той се засмя.
— Ела тук, не мога да чакам.
Преди тя да се усети, той я бе притеглил по-близо със силната си ръка и я целуваше нежно, но със спотаена, сдържана страст. Тя се скова и затвори очи, но не се отдръпна. Той нямаше да го направи, мислеше си тя. Просто нямаше.
Той я пусна и се загледа в нея. Вече не се усмихваше. Тя познаваше твърде добре този похотлив поглед — беше научила какво означава той от Чавес. Устата й потрепери. Миранда не се помръдна. Чувстваше се угрижена и хваната в капан, отново се боеше.
Ръката му се вдигна към косата й, към къдриците, които се бяха разпилели от единствената й дълга плитка.
— Искам да се любя с теб — рече той дрезгаво. — Искам да изтрия отпечатъка на Чавес. Искам да те имам за себе си. Искам те… толкова силно.
Миранда бавно се изправи. Тя се опита да намери думите, които и трябваха. Всичко, което излезе бе:
— Моля те, недей.
Видя как в очите му нахлува разочарование и нещо като болка или мъка. После сведе очи и изкриви лице в някак горчива усмивка.
— Сега мога да се измия — рече той равно и сковано се изправи на крака.
