— Не ставай глупав — рече тя задъхана. — Моля те, нека се погрижа за теб. — Гласът й секна. Тя внезапно се шокира, когато от очите й започнаха да се леят сълзи. Извърна се.
— Ей — рече той изненадан и обви ръце около нея, като се притисна към гърба й. — Всичко е наред — успокои я той.
Тя захлипа по-силно.
— Миранда, съжалявам — рече той с болка. Целуна я по главата, а после сложи брадичката си отгоре. — Шшт, тихо, скъпа, не плачи.
— Съжалявам — проплака тя.
— Разбирам — промълви той. — Разбирам. Никога няма да те нараня, никога. — Той я залюля в люлката на тялото си.
53
Браг си мислеше, че разбира. Тя бе изнасилена. Брутално, вероятно многократно. Той искаше да знае всички подробности, макар и сам да не разбираше защо, по дяволите. Искаше да сподели мъката й от това, което й се бе случило, но не я попита. Точно сега тя бе толкова уморена и изтощена и той искаше да й даде защита и закрила. Искаше да унищожи мъката и срама й. Подтикът да се люби с нея бе необуздан. Той имаше чувството, че ако може да я вземе в обятията си, с ласки и целувки ще успее да заличи всичко, което се бе случило. Имаше чувството, че след като се зарови дълбоко в нея, можеше да премахне следите на Чавес, спомена за него. Можеше да я смята за своя.
Но Миранда винаги се бе бояла от секса и сега този страх вероятно се бе засилил. Той я обичаше. Никога не би я наранил — наистина го мислеше, когато й го каза. Дори нямаше да й се натрапва. Искаше тя сама да го поиска. Щеше да чака. Да я успокоява, да се грижи за нея и да я обича и те щяха да започнат живота си отново. Все пак любенето бе само част от една връзка и в този случай щеше да е допълнителната награда, осъзна той. После се усети какви ги мисли и се засмя на глас. Звучеше като някой романтичен глупак. Нямаше нищо общо с грубияна Дерек Браг, който си падаше по тънката част и взимаше жените при най-малкия знак от тяхна страна още откакто стана на шестнайсет.
Лагерът бе притихнал и всички спяха изтощени, особено пленниците, които бяха жестоко малтретирани и отслабнали. Браг се приближи тихомълком до постелята си и на устните му разцъфна нежна усмивка, като видя там Миранда, свита настрана. Легна до нея.
Тя веднага се извърна към него и се изправи.
— Мен ли чакаш? — подкачи я той леко.
Не беше съвсем сигурен, но имаше чувството, че тя се изчерви.
— Да.
Той повдигна вежда, нелепо зарадван.
— И двамата трябва добре да се наспим — каза той, като се опита да сдържи сериозното си изражение. — Но…
— О, Дерек, искам да кажа… това, което искам да кажа е…
Той се засмя, седнал до нея. Като сложи ръка около нея, той я придърпа по-близо.
— Знам какво искаш да кажеш, принцесо.
Миранда го погледна, а лицето й бе на сантиметри от неговото.
— И ти ли ще спиш тук?
— Да — отвърна той. — Това не е ли и моята постеля?
— Ама… — тя преглътна притеснено.
Браг се усмихна и се излегна настрана, като я дръпна надолу в извивката на тялото си.
— Не ми казвай, че ще ти е по-удобно да спиш сама — той нежно я прегърна.
Тя въздъхна.
— Не.
Той вдигна одеялото и се опита да подтисне малко усещанията си — толкова преливаше от нежност и привързаност, че очите му ставаха абсурдно влажни. И което е по-лошо, опита се да не усеща топлата мекота на тялото й, малкото й задниче, застанало плътно до корема му, копринената й коса, гъделичкаща гърдите й лицето му.
— Дерек?
— Да?
— Какво ще стане след Сан Антонио? След като оставим Бианка и другите пленници?
Той се поколеба.
— Как ще ти се стори, Миранда, ако сме само ти и аз? Искам да те заведа до Пекос, в страната, където израснах. Там е спокойно. Ще имаш време да се… излекуваш и изобщо няма да те изпускам от очите си. — Той я целуна по главата.
— В твоето ранчо ли?
— Там няма нищо, принцесо, само вода, дървета и ливади. Но да, тези земи имам предвид.
— Звучи ми… чудесно.
— Истина ли казваш? — Той се чувстваше напрегнат, като зададе този въпрос. Толкова много искаше да я заведе там и ръцете му се стегнаха леко около нея.
— Да.
— Радвам се — рече той бързо. — А сега защо и двамата не поспим? Аз съм последен на пост.
За своя изненада той заспа след само час-два и сънищата му бяха изпълнени с жената, която държеше в обятията си.
54
Миранда имаше чувството, че всички я гледат, като влязоха в Сан Антонио, и това си беше точно така.
Естествено тя осъзна, че е невъзможно двайсет рейнджъри и почти още толкова пленници да не привлекат вниманието на всички хора по улиците и в магазините. Хората се наредиха по тротоарите и скоро от всички страни заехтяха овации и викове. Един мъж се затича редом с тях, като разпитваше за подробности, но рейнджърите само се ухилиха и му отвърнаха с недомлъвки. Браг не каза нищо, но я държеше топло и успокояващо.
Той нае стая в хотела и се качи горе с нея.
— Ще трябва да ида да докладвам, принцесо, но на връщане ще ти донеса някои дрехи. Утре ще идем да напазаруваме всичко, което ни трябва. — Тон й отправи топла усмивка. Златистите му очи бяха толкова нежни напоследък. Тя знаеше, че я съжалява и това караше и нея да се самосъжалява.
— Не бързай — каза тя и погледна с копнеж към леглото. Мили боже! Колко време продължи всичко това? Безкрайната езда, седмицата, която прекара в плен… не! Тя нямаше да мисли за това.
— Ще накарам да ти приготвят вана тук. Ще придумам някое от момичетата да ти заеме някой халат.
Миранда му се усмихна с благодарност. Когато си тръгна, тя се запита какво се бе случило с грубия, недодялан, суров мъж, който бе срещнала в Начес. После разбра, че се самозалъгва. Спомни си как се бе нахвърлил върху Чавес. Все още не знаеше какво направи той, след като Пекос я отведе, но бе сигурна, че е ужасно и не искаше да разбере. Легна на леглото и се замисли за мъжа си.
Освен това се зачуди на себе си. Кой би си помислил, че дъщерята на един граф щеше да се превърне в това, което бе тя в момента? Облечена в еленова кожа, току-що освободена от индианците, омъжена за един рейнджър със смесена кръв — мили боже! И Браг й бе описал живота, към който се бяха запътили. Щяха да живеят в индианска колиба, подобно на народа му, мескалеросите. Щяха да ловуват и да отглеждат сами храната си, да шият сами дрехите си. Щеше да е много примитивен живот. Тон не каза, че
