— Да не се счупи нещо? — извика тя разтревожена, а после очите й зашариха по хоризонта. Както винаги, Браг яздеше напред и от него нямаше и следа.
— Мамка му стара! Простете, дами! — Уелш силно си прехапа устната и Миранда знаеше, че ако те с леля й не бяха тук, той щеше да нареди цяла върволица от цветисти изрази.
— Какво се е случило, мистър Уелш? — попита тя отново, като си вееше с ветрилото. Беше горещо и задушно и почти не се траеше. Но тя бе толкова близо до ваната си!
— Колелото е заседнало в една дълбока бразда — рече Уелш, поклащайки глава. — Грешката е моя. Мислех си за уиски и же… Мислех си, че трябва да стигнем до Начиточес до довечера — поправи се той набързо.
— Лельо Елизабет, мисля, че трябва да слезем — рече Миранда, като се надигна и внимателно събра полите си. — За да може мистър Уелш по-леко да извади дилижанса от тази бразда.
Ето, хванете се, госпожице — рече Уелш, като се забърза към нея. Помогна й да слезе, а после и на леля й.
— Къде е мистър Браг? — попита лейди Холкум. — Той не трябва ли да ни помогне?
— Надявам се изобщо да не разбере за това — промърмори Уелш, като се качи на дилижанса с изненадваща пъргавина. Той изплющя с юздите. — Дий! Дий! Айдееее!
Миранда и леля й се отдръпнаха и гледаха изумени, докато конете се мъчеха да освободят дилижанса. Колелото само задълба още по-дълбоко в браздата.
— О, спрете, мистър Уелш! Спрете! — извика Миранда. — Потъвате по-дълбоко.
Уелш въздъхна и слезе.
— Просто ще трябва да… А, ето го и Браг!
Миранда чу тропот на копита и го видя да пристига в галоп с притъмняло лице.
— Какво става? — извика той, но очите му вече бяха открили проблемното колело и той тихо изруга. Скочи от жребеца.
— Аз съм виновен — рече Уелш нещастно.
— Напълно си прав, по дяволите — скастри го Браг.
Очите на Миранда се разшириха.
— Мистър Уелш е човек — възпротиви се тя. — Всеки греши.
— Ти да мълчиш — рече Браг, като се обърна към нея, а очите му бяха потъмнели от гняв. Той захвърли шапката си на земята. Миранда не можеше да повярва, че се е ядосал до такава степен заради толкова малко произшествие.
— Вие сте непоносим — прошепна тя, без да иска да изрича това на глас.
Той се нахвърли върху нея, а на лицето му бе изписана истинска ярост.
— Непоносим значи? Произшествията означават смърт, когато си на пътя! Разбираш ли сега? — крещеше той.
Миранда отстъпи, уплашена от явно отприщената му ярост.
— Но… това е само…
— Ами ако бяхме в земите на команчите? — Той бе снишил гласа си, но устата му бе побеляла. — Ако това бе счупило оста? А? Ами ако бяхме заклещени неподвижни в продължение на часове, докато я поправим и някой боен отряд ни нападнеше? — той се извърна от нея отвратен.
— Това няма да се повтори — рече Уелш тихо.
— Ти карай, аз ще бутам — рече Браг с по-спокоен тон.
Сега Миранда разбра, но това не правеше характера му по-поносим. И тогава, точно пред очите й, той свали ризата си и нехайно я захвърли настрани.
Тя възкликна, а сърцето й се качи в гърлото, задушавайки я. Лицето й започна да гори и тя се чувстваше замаяна и не на себе си. Бе скандализирана. Мъжът стоеше полугол пред нея. Тя омаломощено протегна ръка и се подпря на колелото на дилижанса, като си вееше яростно.
— Капитан Браг! — възкликна леля й ужасена. — Как смеете да се събличате пред племенницата ми!
Браг изобщо не бе обърнал внимание на реакцията на Миранда, понеже бе започнал да разглежда колелото в мига, в който захвърли ризата си. Сега се изправи, а устните му се изкривиха в развеселена усмивка, като погледна към лейди Холкум, а после и към Миранда. Усмивката му угасна.
Тя бе много, много бледа и си вееше бързо-бързо, загледана право напред в някакъв далечен обект. Леля й отново шумно запротестира срещу голото му тяло и като седна на колене пред Миранда, започна да разтрива китките й.
— Боже господи! — възкликна Браг. — Никога ли не е виждала мъжки гърди преди това? Да не вземе да припадне? — Той не можеше да повярва.
— Естествено, че не е — сряза го лейди Холкум, а лицето й бе почервеняло от ярост.
Миранда го погледна за миг, видя широките му, окосмени гърди и поруменя. Ветрилото й започна да се вее по-бързо. Браг се засмя — това бе прекалено. Приближи се до нея.
— Пречиш — рече той, но без да е груб.
Горкият Джон! Какво щеше да прави с тази фригидна девственица? Той докосна рамото й, за да я дръпне настрани, но тя си пое дълбоко въздух и избяга оттам, сякаш той бе самият дявол, дошъл да я отведе със себе си. Той подтисна смеха си и отиде до вагона, за да се овладее.
— Добре, Уелш, подкарай тези коне — извика той, като се опитваше да забрави за Миранда.
Но Миранда не можеше да забрави за него. Всичко, за което можеше да мисли в момента бе златистата му, блестяща и гола плът, изпъната и със стегнати мускули. Лицето й отново поруменя. И той имаше всички тези тъмни косми — това бе неприлично! Тя преглътна сухо и чу Браг да пъшка, докато леля й успокоително я потупваше по рамото.
Миранда не знаеше какво й става. Погледна го над ветрилото. Стоеше едва ли не точно зад него и нов приток на ален цвят заля лицето й. Той се бе навел, раменете и ръцете му бяха залепени за задния край на дилижанса, докато го буташе напред с цялото си тяло. Гърбът се бе набраздил от усилията му. Задникът и бедрата му се бяха изопнали под меката, прилепнала еленова кожа, която само го подчертаваше, сякаш бе гол. Този път тя не можеше да отмести очи.
— Миранда! — извика леля й. — Престани да зяпаш капитан Браг!
Миранда се изчерви и бързо сведе поглед. Тя се засрами, че леля й я хвана да го гледа и още повече, задето й се скара за това достатъчно високо, та да чуят Уелш и Браг. Но още докато стоеше, забила поглед в земята, тя чу Браг да пъшка отново — гърлен, животински звук, който накара тялото й да зажадува топло, сладостно, странно. Отново вдигна очи и ги спря върху огромното му, пленително тяло и този път видя, че дилижансът тръгна напред.
— Миранда! Какво ти става! Какво те е прихванало? — Леля й бе изумена и ужасена.
Като нададе вик, Миранда изпусна ветрилото си и се втурна в гората, точно когато Браг се обърна, за да я погледне. Израз на веселие и разбиране се появи на лицето му, когато той се облегна на дилижанса, а от тялото му се лееше пот.
— Сър, трябва да ви кажа, че никога…
— Вече ми казахте — прекъсна я Браг. Той не бе в настроение да слуша някоя фригидна английска вдовица — пуританка да му чете конско. — Изгубихме време. Да тръгваме. — Той се изправи.
— Миранда? — извика леля й към гората. — Миранда? Готови сме да потегляме. Миранда?
Браг взе ризата си. Щяха да стигнат Начиточес точно преди стъмване, ако тръгнеха сега. Но точно сега това бе само малка, незначителна мисъл. Исусе! Миранда почти бе припаднала при вида на мъжки гърди! Тя бе толкова невинна…
А Джон, най-добрият му приятел и кръвен брат, щеше да отнеме тази невинност и да я промени. Този факт го накара да изпита непонятен гняв.
Нямаше и следа от Миранда и тя не бе отвърнала на виковете на леля си. Браг се разтревожи. Сега пък какво! Да не би глупавото момиче да се е блъснато в някое дърво и да е загубило съзнание от удара? Или нещо по-лошо?
— Защо не отговаря? О, боже, ако нещо й се е случило…
— Спокойно, лейди Холкум — рече Браг. — Ей сега ще я намеря. — Той тръгна през гората в посоката, в която бе избягала Миранда.
