Стана и се заразхожда из стаята. Изведнъж видя отражението си в огледалото — бледото си, стреснато лице. Не го бе искала в началото, не го искаше и сега. Можеше да накара тялото й да отвърне на неговото, но победата беше празна, куха и повече приличаше на поражение. Очите му се впиха в отражението й. Радваше се, че се е обърнала, така че не можеше да вижда лицето й.
— Това никога няма да се повтори — каза той с горчив глас, който отекна странно в ушите му. — Кълна се.
Брет се събуди рано на следващата сутрин, леко замаян от липсата на сън и прекалено многото шампанско. Първата му мисъл беше за Сторм. Заля го самосъжаление. Стана и започна да се облича. Беше направил каквото беше могъл; то никога вече нямаше да се повтори. Тя трябваше да дойде при него. Със сигурност нямаше да се прави на глупак, като моли за благосклонността на жена си.
Изми се и се облече, почука на вратата й и странно се разтрепери. Не искаше да мисли защо искаше да я види, да разбере как е. Не последва отговор. Може би спеше; сигурно беше така. Слезе в трапезарията и закуси.
Беше осем часът и той още не бе привършил с яденето, когато се появи Сайън с шапка в ръка. Изглеждаше смутен. Брет го покани да влезе.
— Какво има, Сайън?
— Сър, не знам как е станало, но Демон го няма.
Брет остави чашата си.
— Какво?
— Да, сър, тъкмо хранех конете, когато стигнах до бокса му и не го намерих. Както и всичките му такъми, сър.
Брет скочи с ужасно предчувствие.
— Оседлай Крал, Сайън — нареди той. Изкачи стълбите и нахлу в стаята на Сторм, без да чука. Нямаше я. Леглото беше неоправено и върху белите чаршафи аленееше кърваво петно. Нов спомен за… Той веднага забеляза, че гардеробът е отворен и дрехите са на пода, сякаш беше търсила трескаво нещо.
— Бетси! — изрева той.
Тя веднага дотича.
— Сър?
— Къде е Сторм?
— Аз… аз мислех, че спи — каза тя, оглеждайки разбърканата стая с разширени очи.
— Какво липсва? — попита той. Тя се зарови в гардероба.
— Само онези ужасни бричове и мръсните ботуши, както и една стара шапка. Тя не ми позволи да ги изхвърля.
Сърцето на Брет се изстреля право в гърлото му. Тя беше избягала — скоро след като я беше оставил. Беше напуснал стаята й към един и половина, но беше стоял буден докъм три. Ако тогава беше тръгнала, това й даваше петчасова преднина… О, боже!
Може би само бе отишла у Марси или у Пол. Когато я намереше, щеше… Боже! Да язди нощем сама… Почувства надигащата се паника.
Първо отиде у Фърлейнови — около осем и двайсет сутринта. Беше побеснял от притеснение, когато взе предните стъпала на два скока. Марси и Грант бяха в трапезарията.
— Добро утро — каза Грант и стана. — Брет, нещо…
— Сторм тук ли е? — изкрещя Брет.
Марси скочи.
— Не, Брет, не е идвала. Какво се е случило?
— Господи — изпъшка Брет. — Избягала е.
— О, боже! — възкликна Марси. — Сигурен ли си?
— Демон го няма, а тя е облякла бричовете и ботушите си. Грант?
— Ще се радвам да помогна.
Марси задържа Брет.
— Може би просто е излязла на езда.
Той я погледна с нещастие в очите.
— Не, Марси, не и след вчера. Господи, ако само…
Марси стисна ръката му. Двамата мъже излязоха.
— Къде ще ходим? — попита Грант, след като нареди да му доведат коня.
— Искам да се разделим, в случай че е още в града. — Брет го погледна в очите. — Но знам, че е тръгнала към Тексас. Това означава на юг към Сан Диего. Знам, че е така. Ще ида да взема още един кон и дори и да се наложи да уморя и двата от тичане, ще я хвана. Ти претърси града. Ако по някакъв начин съм сбъркал и ти я намериш, уведоми ме.
Грант стисна ръката му.
— Добре. Брет… тя ще е невредима.
Прилошаваше му от тревога.
— Тя е там сама. И е само на седемнайсет.
Грант го погледна със съчувствие.
— Ще я намеря — каза тежко Брет. — Аз съм виновен за всичко.
14
Трябваше да поспре. Демон беше изтощен. Слънцето започваше да залязва и обагри океана в червено. Препускаше вече четиринадесет часа, пресметна тя, откакто тръгна в тъмното утро.
Слезе тежко от коня и го разседла. Животното благодарно изпръхтя. Тя го разтри с шепа суха трева и му даде няколко шепи зърно, с което беше напълнила дисагите си. Не беше и помислила да взима храна за себе си. Беше хапнала някакви забравени в торбите корички. Гладна беше. Напусна дъбовата сянка, където бяха спрели, и се пъхна в храстите с пушка в ръка. Късметът беше на нейна страна, защото още беше светло. Тя разгледа пръстта и забеляза сърнешки барабонки в тревата. Скри се по-дълбоко в храстите, без да обръща внимание на скачащата край нея катеричка. Не искаше да яде катеричка. Придвижи се безшумно напред, разтвори някакви клони, прескочи ги и замръзна на място.
Заекът седеше неподвижно и се ослушваше. Сторм бавно вдигна пушката и се прицели. Запъна спусъка и заекът подскочи, но твърде късно. Куршумът го уцели между ушите. Сторм отиде да прибере плячката си.
Одра заека, като първо му отряза главата, направи един-единствен разрез и с бързо движение смъкна кожата. Върна се на мястото, където смяташе да лагерува, и напали малък огън. След нула време заекът се печеше на шиш и преди нощта да е паднала напълно, тя се нахрани с горещо, сочно заешко месо. То задоволи глада й, но не и другата болка, която я бе измъчвала през целия ден. Никога в живота си не се бе чувствала толкова самотна. Бяха я отгледали с огромна любов. Майка й винаги бе била край нея, често строга, но никога не поставяща под съмнение обичта си. Баща й открито я обожаваше и тя беше сигурна, че ако някой се осмелеше да я обиди или нарани и тя не може сама да отмъсти, братята й щяха да се погрижат за това с юмруците си. От време на време я наказваха за дребни прегрешения, като й отнемаха временно привилегиите. Никога не я бяха удряли, нито родителите, нито някой друг, въпреки че като дете беше участвала в неизброими сбивания. Винаги я бяха обичали и уважавали.
Но Брет не я обичаше. Той беше женкар, а тя — поредната му жертва. Той я желаеше, това й беше ясно, но дотам спираше всичко. Прилоша й, когато си спомни как се беше оженил за нея по принуда. И я беше прелъстил с такава лекота, напълно безразличен към собствените й желания. А тя бе отговорила на умелите му ласки — и то как… фактът, че не може да устои на нежностите му, без да се превърне в разгонено животно и да го моли за още, фактът, че и тя го желаеше, я изпълваше със срам и гняв. За пръв път разбра какво означава да си безпомощен. Нямаше сила да се защити от Брет, безпомощна беше пред страстта му. И това ужасно я плашеше. Не можеше да търпи секса, използването на тялото й без любов. И все пак продължаваше да вижда Брет, да чува дрезгавия му, пълен с разкаяние глас, който казва: „Сторм,
