— Колко мило — промърмори тя някак отвратено. — Толкова сте… висока.
— А вие сте толкова… трътлеста — чу се да казва Сторм с желание да издраска очите на другата.
София подскочи, после се усмихна и изпъчи гърди.
— Точно така — каза тя и отмести очи от Сторм. Тя погледна Брет в очите с подканващо разтворени устни, след това сведе очи към гърдите му. После още по-надолу — към панталоните. Сторм беше потресена. Никога не беше виждала жена да гледа мъж така сластно, особено пък слабините му. Прииска й се да откъсне носа на София от съвършеното й лице.
Брет се подсмихна, обви Сторм с ръка и я притисна до себе си.
— Страшно сме уморени — каза той.
— Разбира се — отвърна Елена. — Вече е късно. Ще наредя да донесат вода за къпане в стаите ви. Ще искате ли да ви качат вечерята горе?
— Чудесно — каза Брет. — Тио Емануел, надявам се всичко да почака до утре сутрин.
— Разбира се. Баща ти спи. До сутринта не вярвам да се събуди.
— Съжалявам за внука ти, Тио… Тия — каза Брет. — Съжалявам, София.
— Благодаря — отвърна София, леко стресната. — Той беше още бебе…
Елена прегърна дъщеря си.
— А и София току-що овдовя. Ела, дъще, помогни ми да се погрижа братовчед ти и жена му да се почувстват у дома си.
Сторм се смая, когато разбра, че София е вдовица и майка, тоест по-голяма, отколкото я бе помислила. Състрадание към зълва й замести предишната й враждебност.
София поспря на прага на вилата и погледна през рамо. Хвърли прекрасна усмивка на Брет, скланяйки мастиленочерните си ресници над големите си очи и се отдалечи с полюляващи се бедра. Един поглед към съпруга й убеди Сторм, че той наблюдава отдалечаването на София с огромно внимание. Сякаш някой заби нож в сърцето й. Изведнъж се почувства толкова уморена, че й се приплака. Облегна се на него.
— Ти си изтощена — прошепна той и я притисна до себе си. Сторм видя топлина в очите му и се учуди. Не разбираше този мъж, своя съпруг, никак не го разбираше.
Заведоха ги в цяло отделение стаи. Брет отиде в дневната, така че Сторм да може да се изкъпе на спокойствие с помощта на Бетси. Тя беше изтощена, гладна и все така обидена, че Брет не си беше направил труда да съобщи на семейството си за брака им. Не й се киснеше във паната, затова се изми набързо, изсуши се и нахлузи една смарагдово зелена нощница и подходящ халат с нежна кремава дантела. Започна да четка косата си, докато слушаше как Бетси съобщава на Брет, че вече може да дойде да се къпе. Брет я освободи и когато Сторм вдигна очи, той стоеше на прага и гледаше мокрите й коси. Тя срещна погледа му в огледалото и дълбоко се трогна, когато той й се усмихна. После пристъпи в стаята и свали ризата си. За миг Сторм просто гледаше гърдите му, но после се опомни.
— Извинявай — промърмори тя. Той разкопча колана си, а после и бричовете. Очите й се окръглиха; тя се изчерви и избяга. Стори й се, че чува тихия му смях зад гърба си, но не беше сигурна.
На масата чакаше поднос с храна, но не беше учтиво да започва без него, затова се отпусна в едно плюшено кресло и си наля чаша вино. Дневната беше голяма и луксозно елегантна. Имаше три канапета, лежанка, много кресла и бюро. Чамовият под беше покрит с персийски килими. Цялата мебелировка беше тапицирана с дебел брокат или фина коприна. Пердетата бяха кадифени. Стаята и напомняше на собствения й дом в Тексас — много европейска.
Долният етаж беше в чист испански стил, от подовете от червени тухли до тежката орехова мебелировка и резбованите тавани. Сторм изведнъж си спомни, че Брет е французин, а семейството му беше испанско. Тя се намръщи — дори и фамилията му беше френска. После разбра. Сигурно баща му е бил французин, женен за дъщеря на испански хасиендадо, единствена наследница. Защото приликата между Брет и братовчедка му беше очевидна, въпреки че дребният, весел Емануел въобще не изглеждаше да им е роднина, поне по отношение на външния вид.
— Много си замислена — каза Брет с топъл и мелодичен глас. Тя вдигна очи. Той беше облечен в черен копринен халат с червен колан. Тялото му беше мокро. Коприната прилепваше към мощните му гърди и бедра. Сторм се размърда притеснено.
— Гладна ли си? — попита той, седна до нея и напълни чашата й, а после и своята.
— Да, направо умирам от глад. — Тя срещна погледа му. Очите му бяха така меки, когато не бяха пълни с гняв, тъмнокафяви със златисти точици. Устата му леко се усмихна и тя почувства как нещо я стяга за сърцето. Той й подаде чашата. Тя я пое и халатът й се разтвори от жеста, разкривайки дълбокото деколте на нощницата, поръбено с дантела. Погледът му се гмурна между гърдите й и светна. Сторм се изчерви и загърна халата.
Хайде да седнем на масата — предложи той и стана, като разкри ивица гола кожа, покрита с черни косъмчета. Протегна ръка. Тя я пое, стана и той й държа стола като на галавечеря, след което седна сам.
— Позволи ми — каза той с усмивка и й сервира. Ядяха мълчаливо. Сторм беше гладна, но видя, че той едва преглъща. Погледна го и разпозна жадното, диво изражение на лицето му и горещината, излъчваща се от очите му. По тялото й плъзна топлина и нещо завря в стомаха й. Сведе поглед и продължи да се храни.
— Уморена ли си? — попита той, когато тя свърши. Гласът му беше мек, мил и въпросителен. Тя се замисли за единственото огромно легло в другата стая и сърцето й запрепуска. Сети се за нощта, когато я беше прелъстил. Но вместо да се ядоса, усети как тялото й започва да пулсира при напомнянето на невероятните усещания, които я бяха довели до екстаз.
— Хайде да си лягаме — предложи той и стана. Трудно беше да се определи какво имаше в тона му, но Сторм не се осмели да го погледне. Беше казал, че няма повече да я докосва. Кой знае защо, тя му вярваше. Последва го нервно в спалнята. Той чувстваше тревогата й, но не се усмихваше вече. Толкова му беше трудно да поддържа такива отношения с нея, когато тя беше едва облечена, сама, а той не биваше да я грабне и да я нацелува от главата до петите. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за страстта си към нея, която скоро щеше да го подлуди. Беше толкова зряла, толкова пищна, с такива пълни гърди и твърди зърна, които стърчаха през зелената коприна и го вцепеняваха. Той я гледаше как съблича халата си с гръб към него и едва сдържа оглушителната си въздишка. Коприната прилепваше към всеки сантиметър от великолепната й фигура, оформяше извивката на стегнатия й задник, плоския й корем, гърба й, дългите й крака. След това тя се мушна под завивките, затвори очи и сякаш заспа. Може би трябваше да го приеме с усмивка, но не можа. Угаси лампите и се приближи до своята половина на леглото, стараейки се да не гледа извивките под юргана. Мушна се до нея, без да я докосва, и се изтегна по гръб. Болезнено осъзна, че е само на някакви си десетина сантиметра от нея. Можеше да я помирише. Можеше да усети горещината на тялото й. Въздъхна на пресекулки. След миг въздъхна пак, но по-силно, тъй като не беше сигурен дали го е чула от първия път.
— Брет?
Той не отговори, а се обърна настрана с гръб към нея. Въздъхна отново като ранено животно.
— Брет? Добре ли си? — Гласът й беше тих като шепот. Той усети, че тя се привежда към гърба му; усети милувката на копринената й коса.
— Добре съм — дрезгаво каза той. Тя посрещна тази лъжа с мълчание. Леглото скръцна, когато легна пак по гръб и той изруга, без да мисли на глас. Тя веднага се надигна на лакът.
— Искаш ли… да поговорим?
Той почака няколко мига, сякаш му беше трудно да говори.
— Сторм…
Той се стегна, когато ръката й легна на голото му рамо.
— Да ти донеса ли нещо, за да заспиш? — попита тя, стискайки леко коравите мускули на ръката му.
— Сторм… тези спомени — промълви той. Ръката й спря, после пак се плъзна по кожата му.
— Знам — прошепна тя.
Той въздъхна и се претърколи така, че коляното му се мушна между обвитите в коприна бедра. Лицето му беше на милиметри от меките й гърди. Ръката на рамото му замръзна. Той пое дълбоко дъх и зарови лице
