— Толкова съжалявам — повтори изчервена Люси.
Линда я погледна и се убеди, че е искрена, а не се преструва.
— Няма нищо. А сега върви и почивай. Днес е особено горещо, пък и за теб няма работа тук.
— Какво говориш?
— Господарят нареди.
Люси се ококори невярващо. Шоз я беше освободил от кухненските й задължения. Не само преспа с нея, но се показа загрижен да я отърве от омразната работа тук. Първата й реакция беше задоволство.
Ала когато видя как Линда бели картофи, цялата в пот и със зачервено от огъня лице, радостта й моментално се изпари. Тя се приближи и измъкна ножа от ръката й.
— Ще продължа да ти помагам — заяви решително Люси. — Работата с твърде много за сам човек.
— Благодаря, госпожице! — усмихна се Линда.
Не след дълго, когато яденето беше почти готово, Люси видя Шоз отвън през широко отворения прозорец. Приближаваше се към къщата с характерната си мъжкарска походка в компанията на Роберто. Ръцете й застинаха неподвижно, без да успеят да изцедят водата от сварените картофи. Непринудената му горделива крачка й достави наслада. Разгърдената му риза откриваше достатъчно от безупречно оформената плът и й напомни колко е силен и енергичен.
Той забави ход, когато я видя. Очите му моментално грейнаха. Двамата задържаха за дълго погледите си вперени един в друг. Люси се усмихна срамежливо. Той също й се усмихна, преди да свъси вежди и да се намръщи. Сърцето й леко се сви.
Той се загуби от погледа й, когато изкачи стъпалата, водещи към главния вход. Последва затръшване на врата. Когато тя се извърна, Шоз беше застанал на входа на дневната.
— С какво се занимаваш?
— Аз…
Тъмната му кожа блестеше, а впримчената в синия дочен плат изпъкналост при слабините говореше недвусмислено. Люси сведе поглед.
За един кратък миг помежду им се възцари мълчание.
— Казах, че нямаш работа тук. Линда! Нали наредих да не пускаш Люси в кухнята!
Люси го прекъсна, преди Линда да успее да отговори.
— Тя ми го каза, Шоз, но аз реших все пак да й помогна. Не ми тежи, а и работата тук е твърде много за един човек.
Той примигна насреща й. Тя му се усмихна подкупващо и почувства как погледът му се смекчи.
— Кармен ще помага.
— Тя никога не го прави — каза Люси.
— Ще се научи.
Люси си помисли, че всъщност беше заела мястото на Кармен в леглото му.
— Нямам нищо против работата тук. Още повече, че няма да е зле, ако стоим по-далеч една от друга точно сега. Най-добре ще е тя да е по-настрана от къщата.
Люси го погледна смело право в лицето. Той я разбра отлично, защото тя забеляза как се бори да прикрие една издайническа усмивка.
— Кармен реши да се събере с Педро.
Очите й се разшириха. Значи беше узнал за нейната изневяра!
— Аз също мисля като теб — добави той.
Малко по-късно седнаха да ядат само тримата — Роберто, Шоз и Люси. През следващите два дена мексиканката изобщо не се появи.
Настана време за сиеста, през което Люси и Роберто се отправиха, както преди завръщането на Шоз, към реката за традиционното дневно къпане. През последните дни Люси и Шоз прекарваха обедната почивка заедно, но тая сутрин той беше отишъл на лов. Люси държеше детето за ръка и си тананикаше. Роберто подскачаше редом до нея.
Мелодията замря в гърлото й, когато видя познатата фигура в цигански дрехи да се втурва насреща й откъм къщите зад ограденото място за добитъка. Не беше виждала Кармен, откакто преспа за първи път с Шоз. Люси застана на едно място в очакване на неизбежния сблъсък.
— Какво става? — запита Роберто.
Люси усети, че е стиснала твърде силно ръката му. Пусна го и го потупа по рамото.
— Нищо, скъпи, нищо.
— И така, кучката си мисли, че тя е новата господарка — заплашително изрече Кармен, без дори да погледне към сина си.
— Здравей, Кармен.
— Наистина ли си мислиш, че можеш да задържиш мъж като него? — измери я презрително мексиканката.
— Ще го направя — каза Люси.
Отговорът беше по-скоро механичен, защото тя си налагаше упорито да не мисли за бъдещето.
— С него съм от пет години и го познавам по-добре от всеки друг. Скоро ще ти се насити.
— Ще видим.
— Не ти ли каза?
— Какво? — запита със свито сърце Люси.
Усмивката на Кармен бе злобна и тържествуваща.
— Възнамерява да те разкара след няколко седмици.
— Какво? — не успя да прикрие шока и изненадата Люси.
— След няколко седмици! Каза ми го сам. После както винаги ще се върне при мен.
— Естествено, че ще се наложи да си ходя — отвърна с достойнство Люси, независимо от болката в лява — Аз самата го искам. Време ми е да се прибера у дома.
— Бъди спокойна, няма да ти се размине. А засега се наслаждавай на леглото му, кучко.
С тези думи Кармен се извърна и си тръгна. Разтърсена, Люси я наблюдаваше как се отдалечава. Мексиканката успя да я разстрои докрай точно според намеренията си. Нещо по-лошо, запрати право в лицето й тема, която Люси старателно отбягваше. Рано или късно трябваше да се прибере.
Колкото по-късно, толкова по-добре.
Не се знаеше дали Кармен говори истината. Роберто я задърпа за ръката, с което прекъсна мислите й.
— Не позволявай на мама да те натъжава.
— Не съм тъжна — каза тя и се наведе да го прегърне.
— Обичаш ли татко?
Люси се дръпна като опарена. Независимо, че Роберто беше хлапе на шест години, явно разбираше всичко. Дали знаеше, че Шоз вече спи в нейната стая? Той я погледна тъжно с големите си черни очи.
— Роберто, искаш ли с баща ти да сме добри приятели?
— Радвам се, че татко те харесва — извика той.
— Но майка ти не е много щастлива — предпазливо вметна Люси.
— Това е, защото си по-хубава и татко те харесва повече.
— А липсва ли ти мама?
— По ми харесва да си остане там долу — отговори без колебание той и погледна към къщите зад кошарата. Кармен тъкмо влизаше в една от тях. Той се обърна отново към Люси.
— Когато е там, не я чувам как крещи.
— Всеки с характера си, Роберто. Тя не го прави нарочно — погали го по главата Люси.
Изражението му беше като на възрастен, а думите — твърде смислени за малко момче.
— Тя не ме понася, защото татко ме обича.
— Той те обича твърде много — не успя да сдържи една сълза Люси.
— А ти обичаш ли го?
— Да! Аз също го обичам много. И тебе също. Този път тя се разплака на воля.
