Шоз никога не спеше до късно, затова следващия ден не направи изключение, въпреки че предишната нощ не му се събираха повече от няколко часа сън. Той се промъкна в стаята си, оставяйки Люси дълбоко заспала с блажена усмивка на уста. За късмет Кармен я нямаше.
Той се почувства малко виновен, но бързо превъзмогна слабостта си. Каквото било, било, а освен това не дължеше нищо на Кармен. На всичко отгоре тя не се върна през нощта, а спа някъде другаде, най- вероятно с някой друг. Шоз хвана първата попаднала му кърпа и се отправи навън за ранна утринна баня.
Обичаше да е на крак в този ранен час, когато останалата част от долината все още тънеше в сън. Той си представи бледото като пясък кълбо на слънцето, което не можеше да се види заради високите каменни стени наоколо. Това беше единственото време на деня, през което в долината беше хладно и можеха да се видят неколцина живи създания, които я обитаваха. От другата страна на потока пасеше антилопа, а току пред краката му се разбяга двойка зайци. Няколко гущера се стреснаха от сянката на босите му крака и потърсиха сигурност в цепнатината на камъните. Освен тези животни никой и нищо не го обезпокои, като се изключеха трескавите мисли.
Не му се щеше да си спомня за изминалата нощ, но преживяното го беше разтърсило физически. Вътре в себе си таеше най-топли чувства, защото общуването с тази жена го сгря, вместо да го остави равнодушен, както ставаше обикновено през последните години. Сексът беше толкова добър, колкото можеше да се очаква от пълноценно свързване на мъж и жена, но той беше развълнуван от други неща, като например нейния комплимент. Дори в този момент, потопен до кръста в хладката вода на потока, както майка го е родила, той почувства смешно задоволство. Беше добър баща, няма що. Притежаваше хиляди други недостатъци, но бащинството не спадаше към тях.
Поиска му се момчето да му е син, а Люси — майка на Роберто.
Зашеметен, той изскочи над водата, борейки се за въздух. Не само че беше обсебен, но направо губеше разсъдък.
Независимо от всичко не можеше да отрече, че се чувства наистина добре като влюбен гимназист, което беше нова проява на безумие, но правеше небето да изглежда по-синьо, а денят — по-хубав.
Когато се върна, Кармен го очакваше. Бясна.
— Бил си с нея!
Шоз подсуши косата си и захвърли кърпата настрани.
— Какво от това?
— Ами аз?
— Предполагам, че също си изкарала добре снощи — каза той и надяна една износена риза от мек памучен плат.
Тя посегна да го удари, но той я хвана за китката. В израза му се четеше по-скоро объркване, отколкото гняв.
— Не започвай отново.
Кармен се отскубна от хватката му.
— Не я искам тук.
Шоз седна на леглото, облегна се на таблата от страната за главата и я погледна.
— Ти сам каза, че е опасна за всички нас — продължи Кармен. — Отърви се по-скоро от нея.
— Ще го направя — каза бавно Шоз, — но след няколко седмици.
— След няколко седмици!? Защо не го направиш сега?
Не обичаше да й дава обяснения и обикновено не го правеше. Но понеже се чувстваше виновен, сметна, че трябва да го стори.
— След няколко дена трябва да отида до Матаморос, за да продам пушките. Когато се върна, ще я разкарам.
— Вземи я със себе си и я освободи там.
— Не! — Отговорът му беше окончателен и не търпеше коментар.
— Какво ще стане довечера? — запита тя, докато ядосано се щураше из стаята. — Ще отидеш ли при нея и тази нощ?
— Ами ти, ще отидеш ли при Педро?
— Не си с всичкия си! — запротестира тя, бяла като платно. — Къде…
— Не си давай труд, Кармен. Нека престанем да се лъжем. Наясно съм какво правиш, докато ме няма, и винаги съм го знаел.
Тя се вторачи в него.
Той стана, отиде до бюрото и взе каиша за точене на бръсначи.
— Можеше поне да се престориш, че те е грижа.
— Защо? — запита той, докато сапунисваше лицето си. — Всичко между нас си е постарому и ти го знаеш.
— Аз няма да се махна — стисна ръцете си в юмруци Кармен.
— Да съм те карал?
— Но няма да остана под един покрив с нея!
Той натопи бръснача в пълната мивка, след което започна да го движи внимателно надолу по бузата си.
— Затова също не съм те молил.
— Ти си едно копеле.
— Предполагам, че съм.
— Ще остана при Педро. След като тя си замине и се почувстваш отново самотен, може и да се върна.
Той пусна каиша и я погледна в огледалото.
— Роберто остава тук.
Тя му хвърли убийствен поглед и изхвърча навън.
Люси се събуди по обяд.
Скочи стреснато и се учуди защо Кармен не я вдигна с тежки умри по вратата както обикновено още преди седем. Когато спомените нахлуха в съзнанието й, тя се тръшна назад върху възглавниците.
Помисли си за Шоз и се усмихна замечтано. Той беше за нея като небесна благодат. Миналата нощ успя да я отведе в рая с греховния си допир, споменът за който я изпълни с могъщия порив на желанието. Беше забележително, като се вземеше предвид, че не бяха преставали да се любят чак до зори. Той я облада многократно, шепнейки й нежно в ухото да се разбуди. Тя го послуша и призори бяха го направили „както трябва“.
Въпросът не касаеше само правенето на любов. Беше толкова чудесно да усети яснота около историята с откраднатия кон, да започне начисто, отхвърлила този мъчителен източник на напрежение. Хубаво беше да поговорят нормално, без в разговора им да присъства гняв и неприязън както преди.
Шоз се оказа много притеснен заради боя й с Кармен, но и малко учуден, ако го разбра правилно. Тя отрезня и си пожела никога да не й се налага да използва съветите му, които обаче едва ли щеше да забрави.
Единственото, което помрачи деня, бяха мислите за Кармен. Шоз не можеше да държи две жени, защото неразборията в къщата щеше да е голяма. Сърцето й болезнено се сви. В същия този момент тя разбра, че не е жена за подялба. Щеше да се бори за победа, до пълното отстъпление на Кармен.
Стана и припряно се облече. Обикновено й оставаше време да донесе прясна вода за утринна баня, но не и днес. Люси почувства вина, когато си помисли как Линда се блъска сама в кухнята, и се втурна нататък. Не срещна никого по пътя си, докато не влезе при Линда, която тъкмо пробваше колко е опечена една кокошка.
— Извинявай, Линда — извика тя и пристъпи към фурната, — остави ме аз да го направя, а ти седни и се разхлади.
— Как спа, госпожице? — запита възрастната жена, без да й позволи да се добере до оставената върху масата тава. После извади забодената в месото клечка и върна тавата обратно.
