— Ти си я ударила?
Люси кимна утвърдително.
— Надявам се да си я нацелила добре — усмихна се той.
— Право в лицето.
Очите му се разшириха.
— Тогава ли ти стори това?
— Не очаквах.
— Сигурен съм. — Той прихлупи гърдата й в дланта си и задържа ръка покровителствено. — Била ли си се преди?
— Никога!
— Така си и мислех. Нека ти кажа нещо, което не трябва да забравяш. Това не ти е Пето Авеню. Ако работата стигне до бой, биеш се, докато победиш. И още — долу, в тинята на живота, не съществуват правила.
Люси кимна, за да потвърди, че е запомнила.
— Ако още веднъж се изправиш срещу Кармен, трябва да се биеш за победа, без да подбираш средства.
Ръката му лениво се раздвижи върху лилавосинкавия белег.
— Боли ли?
— Не — прошепна тя.
— Не искам да те боли — каза той, сведе глава и обходи с устни контурите на раненото място.
Главата й се отмести назад и тя въздъхна.
— Наранявам ли те? — запита той, когато палецът му започна да си играе със зърното, преди да го захапе.
— Н-н-не — едва успя да промълви тя.
Езикът му изостави гърдите й се зарови във вдлъбнатината на пъпа.
— По-добре ли си?
— Д-а-а-а!
— Този път ще бъде бавно и лесно — обеща той.
Но всичко се оказа както преди, защото огънят в тях двамата лумна с нова сила.
Люси се събуди. Отвори очи и видя как Шоз я наблюдава, легнал настрана с подпряна върху едната ръка глава и положил длан върху гърдите й. Люси се почувства неловко след изживяната страст. Усмихна се слабо и неуверено. Той не откликна на усмивката й, но продължи да я гледа настойчиво.
— Дълго ли спах? — запита тя поради липса на друга тема за разговор.
— Половин час може би.
Тя се претърколи на една страна и застана с лице към него. Очите му се спуснаха бавно надолу, стигайки чак до пръстите на краката, след което отново се върнаха на лицето й. Люси поруменя до корена на косите си, задето му беше дала възможност да я гледа свободно, докато спи напълно гола. Би трябвало да е възмутена от липсата на всякакво приличие от нейна страна, но всъщност изпитваше единствено любопитство. Погледът й се скиташе по цялото му тяло и отбелязваше всеки детайл с огромен интерес.
Тя се зачуди какво предстои.
Дали той просто няма да стане и да се върне обратно в стаята, която споделя с Кармен?
— Какво има, защо се мръщиш?
Люси само го погледна.
— Да не би вече да съжаляваш? — Тонът му се промени и стана подигравателен.
— Не съжалявам за нищо — тръсна глава тя.
— Отлично! — каза той и погали с пръсти една непокорна къдрица.
— Обичаш ли я?
Той не я запита кого има предвид и не се поколеба нито за миг, преди да отговори.
— Не.
— Все някога си я обичал.
— Никога, защото не съм такъв човек.
Прииска й се да го запита какво точно иска да каже, но се побоя от отговора му.
— Но обичаш Роберто?
— Да — усмихна се той, — обичам го.
Люси се облегна назад върху възглавницата. Той я хвана за брадичката. Устата му беше близо до нейната.
— Усещам, когато започнеш много да мислиш. Какво има пак? Кажи го направо.
— Мисля си за това, което стана в ранчото в Парадайз — каза тя напълно сериозно.
Той изпъшка, отърколи се по гръб и се загледа в осеяния с подпорни греди таван.
— Какво се случи? — запита тя и се поизправи, за да може да вижда лицето му.
— Не аз откраднах проклетия кон.
— Иска ми се да ти вярвам. Разкажи какво стана.
Той се изправи рязко и я изгледа с унищожителен поглед.
— Защо сега искаш да ми вярваш? Защото те изчуках добре ли?
В гласа му имаше толкова горчивина, че Люси се почувства виновна. Когато се опита да го докосне по рамото, той се дръпна встрани.
— Искам да ти повярвам, защото мисля, че сега те познавам по-добре. Виждам какъв добър баща си, чудесен баща, при това Роберто дори не е твой син. Не смятам, че ти си го сторил, но искам да чуя историята от твоите уста.
Стана му драго от похвалата. Той погледна през прозореца. Навън нощта беше като дебела непрогледна черна стена.
— Беше ми дошло до гуша от забавата, и отидох да изпуша една цигара на спокойствие — каза той. — В очакване да дойдеш.
Тя се изчерви леко.
— Когато влязох в конюшнята, старият коняр вече беше мъртъв, а конят — отвлечен. Конярят е бил подставен човек, когото бандитите са убили в последния момент, водени навярно от алчност. Защо да делят плячката на три, още повече, че старецът не би могъл да ги следва с тяхното темпо. Или са го пречукали просто ей така, кой знае? Това се случи.
— Съжалявам — извика тя, истински разстроена. — Мислех… никога не съм си представяла, че може да е точно този коняр. Но той беше нов, някакъв несретник, когото дядо нае точно преди ти да дойдеш. Как можах да го направя?
— Сигурно си искала да ми го върнеш, поне от малко? — Тонът му беше леко заядлив.
— Нищо подобно — поклати глава тя съвсем искрено. — Бях толкова потресена от мисълта, че си ти.
— Сега вече ти вярвам — омекна той.
Тя имаше още много въпроси, най-вече във връзка с обвинението му в Ню Йорк, но не посмя да ги зададе. Усещаше, че засега стигна достатъчно далеч. А и благият му тон я разчувства не по-малко от затаения плам, който струеше от погледа му. Той я обезоръжи напълно, когато я притегли към себе си и почти докосна устните й.
— Искаш ли да го направим както трябва още веднъж?
Прималяла, тя кимна едва забележимо с глава. Но изглежда, че тази нощ бяха обречени да не успеят да го направят „както трябва“.
32
