речта си, вратата на затвора се разтвори широко и съпругата на Шоз влетя вътре.
Шоз се изправи, забравил всяко физическо страдание.
Тя изглеждаше ужасно. Беше потънала в прах и мръсотия, косата й беше сплъстена и чорлава, а носът и очите — зачервени от плач.
— Добре ли си, Шоз? — Тя се затича към него и се хвана за решетките на килията му.
— Добре съм — отговори той, забравил за присъствието на външен човек. — Люси…
Изражението й се изкриви от мъка. Тя го очакваше да продължи, цялата пребледняла и разтреперана, ала верните думи му убягваха. Поради незнайна причина на Шоз му се прииска да я увери, че всичко ще бъде наред, че те ще бъдат отново заедно, но не можа да каже нищо. Тяхната вселена беше брутално отъпкана. Той току-що бе загубил свободата си, същото като да е мъртъв. Не можеше да изрече думи на утеха, щом за него нямаше никаква надежда. Никаква надежда за тях.
Тя протегна ръка през решетките.
— Не се тревожи, любими…
Люси не успя да довърши, защото вратата зад нея се храсна с трясък и баща й нахлу вътре с вид на човек, склонен на убийство. Следваше го сестра му Сторм.
— Люси!
Тя не се обърна. Погледът, който отправи на Шоз, беше премрежен от сълзи и пълен с отчаяни и неизказани обещания. В този момент Рейд я сграбчи изотзад и я откъсна от килията.
— Искам да стоиш на страна от този човек!
— Пусни ме! Не можеш да ме спреш да говоря с него. В края на краищата надявам се леля Сторм да ти е казала, че той е мой…
Баща й я плесна през устата, изхвърляйки я навън. Леля й се втурна след тях. Вратата се затръшна зад гърба им и оттогава той не я видя повече.
Потърсил опора в металните пръти на килията, Шоз се бореше сърцето му да не се пръсне. По слепоочията му се стичаше пот. Тогава се намеси Лойд.
— Защо се ожени за нея?
Шоз се върна на нара, без да го удостои с поглед. Нямаше намерение да му отговори.
— Тя е красиво момиче — подхвана Лойд. — Страст, не ми се вярва. Искам да те предупредя, Купър, че дори жена ти да не може да свидетелства срещу теб, имаме начин да те тикнем зад решетките за следващите сто години и без нейните показания.
Шоз се засмя тихо. Точно тази отправна юридическа позиция никога не му беше минавала през главата.
— Не се опитвай да ме убеждаваш — каза дрезгаво той. — Вече съм опитвал вкуса на американското правосъдие, така че ти вярвам.
— Много добре, защото това облекчава моята задача — каза Лойд и зае освободеното от Люси място. — Имам предложение за теб, Шоз. Обзалагам се, че ще те заинтересува.
— Интересува ме единствено свободата.
— Още по-добре. Слушай тогава, ще продължиш да въртиш контрабандата с пушки с кубинците, защото само ти го можеш успешно и то сам. А когато станеш, така да се каже, гъст с тях, ще започнеш да шпионираш. Ще докладваш всичко на мен — всеки детайл от войната, всяка маневра на бунтовниците, всяко придвижване на испанците.
— Какво ще получа насреща?
— Свободата, естествено.
Надеждата отново припламна.
Шоз едва можеше да повярва на късмета си. Всичко, което се искаше от него, беше да продължи да се занимава с подхванатия бизнес. Единствената разлика бе, че трябваше да кара сам оръжията до Куба, да влезе във връзка с въстаниците и да се ангажира по-тясно с техните проблеми. В замяна на всичко щеше да получи президентско помилване заради всичките си престъпления.
Досието му щеше да бъде изчистено. Всъщност, щеше да престане да съществува.
Имаше една-две особености. Времето, през което щеше да работи, не беше ограничено. Трябваше да шпионира в полза на правителството на Съединените щати, докато беше необходимо. Без намесата на Америка кубинската война за независимост щеше да се проточи безкрай. Освен това критериите за президентското помилване не бяха точно изяснени — да шпионира, и то добре. Не му бяха оставили избор. Той се почувства така, сякаш излизаше на бял свят от преизподнята. Нямаше да се връща обратно в затвора, за което даде обет пред себе си още много отдавна. Не по-маловажно беше и това, че щеше да се отърси от миналото си, и след като приключеше с поръчението, щеше да започне на чисто.
Дали Люси щеше да го чака?
Така бе редно, след като му е съпруга.
Той изгаряше от желание да се срещне с нея, защото вече можеше да й предложи бъдеще. Изведнъж болката се замени от вълнение, а светлината разкъса непрогледния мрак.
Само няколко часа след „разговора“ с Лойд душевният му мир беше подкопан. Беше се унесъл в дрямка въпреки упоритата болка във врата, когато чу вратата на затвора да се отваря. В следващия миг се разнесе гневният глас на Рейд Браг.
— Ставай!
Шоз отвори едното си око.
— Ако си мислиш, че това ще те отърве, сметките ти са без кръчмаря. Не знам как, по дяволите, си се оженил за дъщеря ми, кучи сине, но ще си платиш за това. Ще си плащаш всеки ден до края на шибания си живот.
— Не съм я карал насила.
— Прелъстил си я!
Шоз се разсмя. Реши да не осветлява Браг за това, че дъщеря му го бе прелъстила, а не той нея.
— Няма да ти е смешно, когато те оковат отново в каторгата.
— Няма да има никаква каторга — спокойно му отвърна Шоз.
— Така ли мислиш? — ухили му се предизвикателно Браг. — Смяташ, че ще ти се размине отвличането на дъщеря ми и нейния позор?
Браг не знаеше за сделката с правителството. Предупредителните сигнали моментално поставиха Шоз нащрек. Бащата на Люси беше много влиятелен, а с цялата фамилия зад гърба си ставаше неудържим. Ами ако решаха да се опрат на официалната власт?
— Не съм употребявал дъщеря ви, Браг.
— Копеле такова! Когато се сетя как си я докосвал, ми иде да те убия!
— Никой никого няма да убива — намеси се Лойд, който влезе в ареста заедно с Дерек.
Рейд изкара руло с документи от вътрешния джоб на сакото си.
— Искам или той да излезе, или да вляза аз — каза той. — Имам нещо, което трябва да подпише.
— Не би трябвало да си тук, сине — каза Дерек. Видът му беше мрачен. — Трябва да поговорим, Рейд.
— Имам нещо, което той трябва да подпише — повтори упорито Рейд. — И няма да си тръгна оттук, ако не го направи.
Шоз искаше да узнае каква позиция щеше да заеме патриархът на клана Дерек Браг. Чувстваше, че семейството ще се обедини около неговата гледна точка. Затова впери поглед в него.
— Казаха ли ти? Лойд каза ли ти за сделката?
— Да, каза ми — отговори Дерек.
— Каква сделка? — намеси се Рейд и отмести поглед от Шоз към баща си. — Какви, по дяволите, ги дрънка тоя?
Никой не му отговори. Тогава Рейд се обърна към Лойд.
— По-добре да не е това, за което си мисля.
