Прииска й се да бъде на ранчото още на мига. Изпита голяма нужда да види майка си.
— Ти си млада, умна и силна, да не говорим за красотата ти — бе казал дядо й. — За нула време всичко ще бъде само спомен. Времето ще се погрижи за това. Повярвай ми, че скоро ще се появи друг човек в живота ти.
Люси не му отвърна.
— А и не би трябвало да те притеснява вероятността да се разрази скандал. Ще се погрижим нищо да не излезе наяве. Никой никога няма да научи, можеш да ми се довериш.
Дядо й не се оказа прав по въпроса за скандала. Прибраха се в Ню Йорк през първата седмица на август — Люси, родителите й, братята й и Джоана. Съвпадението беше много необичайно.
Тексаските вестници не споменаваха и дума за нейното отвличане, но Тексас беше подвластна на Дерек Браг територия. Парадайз се грижеше сам за репутацията си. Случката там беше табу въпреки всички известни подробности и Люси продължаваше да се ползва от предишното всеобщо уважение и любов.
В деня на завръщането им в Ню Йорк обаче тлъстите заглавия във вестниците огласиха нашироко новините, които Тексас така успешно запази в тайна. „Наследница се завръща в обществото след отвличане“, „Наследница от империята Браг оцелява след отвличане“ бяха само част от заглавията, а първенството държеше сензационният жълт вестник на Хърст „Ню Йорк Джърнъл“, подхванал атаката с редакционната статия „Наследница от фамилията Браг прекарва месец с похитител в Мексико“.
Люси все още бе твърде замаяна и безчувствена от постъпката на Шоз, но родителите й бяха разтърсени и разгневени. Тя беше изпратена начаса в Нюпорт за последните няколко седмици от лятото. Ако се наложеше, биха я пратили и в Хонконг.
Тя не напускаше фамилното имение. Имаше дни, в които не излизаше дори от стаята си. Спеше през по-голямата част от времето, загубила всякакъв апетит. Родителите й я караха настоятелно да излиза с приятели и да приема посетители в къщи, но Люси не им обръщаше внимание. Дори отпрати Леон Клакстън, без да се види с него, въпреки неговото съобщение, че напуска скоро Съединените щати и иска да говори с нея. Просто нищо не я интересуваше.
И тогава един ден към края на лятото мъглата се вдигна и отчаянието изчезна. Люси изведнъж се почувства ядосана.
Беше сигурна, че Шоз не се терзае заради нея. Намираше се някъде в Куба, но доколкото го познаваше, той беше от оправните и сигурно отдавна я беше забравил. Тогава защо трябваше да скърби по него? Тя беше Люси Браг, а той — господин никой. За него тя беше върхът, но за нея Шоз се оказа най- лошото, което можеше да й се случи. Не отричаше, че го беше обичала и навярно все още беше малко влюбена в него, но щеше да се върне към живота с отмъстителност, за да покаже на всички, че не дава пукната пара за проклетото копеле.
Преди да се устреми към приятелите си, Люси трябваше да се види с Леон. Технически той все още й беше кавалер. От нейна страна се получи много грубо, че не го прие преди. Сега дори съжаляваше, че не му отдели повече внимание в Парадайз. Беше безсмислено обаче да се задълбочава върху това. Тя му изпрати кратко съобщение и на следващия ден той дойде да я види.
Люси реши да го приеме в музикалния салон, който беше светъл и приветлив, особено през слънчевите следобеди. Беше нервна, защото Леон беше първият външен човек, когото приемаше след завръщането си от Тексас. Каква ли щеше да бъде реакцията му след скандала?
— Радвам се да те видя, Леон — каза тя, когато влезе в стаята с несигурна усмивка.
Той се изправи при появата й. Изглеждаше ослепително в бял панталон и морскосиньо ленено сако. Погледът му я обгърна цяла.
— Миналата седмица не останах с такова впечатление.
Люси се почувства неловко под изучаващия му поглед.
— Не бях добре тогава. Надявам се да ме разбереш.
— Да, мисля, че разбирам.
В тона му се долови хаплива нотка. Нямаше нищо общо с вманиачения обожател от миналата пролет. Люси седна до него и се съсредоточи в наливането на лимонадата.
— В бележката си съобщаваш, че заминаваш. Накъде пак?
Леон не изпускаше нито едно нейно движение.
— Баща ми и Рузвелт ме окуражиха да се завърна във Външно министерство. Назначен съм в Сан Хуан, закъдето заминавам утре.
— Сан Хуан?
— Пуерто Рико — обясни кратко той.
Разговорът не вървеше. Той изглеждаше хладен, дори леко ядосан.
— Притеснява ли те нещо?
— Какво би могло да ме притеснява, Люси? Това, че жената, за която възнамерявах да се оженя, беше отвлечена от някакъв пройдоха и държана затворена в продължение на седмици?
Името на Шоз също фигурираше във вестниците, така че Леон знаеше всичко, но Люси не беше очаквала толкова нахална атака.
— Грешката не беше моя. Повярвай ми, ако можех да променя нещата от това лято, щях да го сторя.
— Нима? — запита саркастично той, гледайки я проницателно. — Наистина ли би го направила?
— Не разбирам какво искаш да кажеш! — скочи на крака Люси.
— Искам да кажа, че всъщност не става дума за отвличане — отговори Леон и също се изправи, — а вероятно за твоето доброволно бягство с Купър.
Думите му накараха Люси да онемее.
— Видях ви двамата в нощта на партито — изкрещя Леон. — Бяхте се вкопчили един в друг и се целувахте. Тогава ти беше готова да му отдадеш всичко, нали, Люси?
— Дошъл си да ме обвиняваш, да ме нападаш?
— Видях как го желаеше оная нощ — сграбчи я той. — Толкова ли го искаше, че да хукнеш заедно с него? Или той наистина те отвлече? Чука ли се с него, Люси? През всичките тия нощи, през които бяхте сами там, горе, в планината… Насили ли те?
— Пусни ме! — разтърсена и бясна, тя рязко се откопчи от ръката му. — Той ме похити и аз бях негов затворник. Аз съм жертва; а не престъпник, че да бъда обвинявана по този начин.
— Когато те срещнах за първи път, си помислих, че най-после съм открил съвършената съпруга. Моята безукорна жена. Явно съм грешал.
Преди Люси да успее да отговори, той вече я държеше в ръцете си и я притискаше към здравото си тяло.
— Харесва ли ти, Люси? — позаинтересува се Леон.
Тя застина потресена и ужасена от материалния израз на неговата възбуда.
— По-добре ме пусни, Леон, моля те!
За известно време той остана безмълвен, със светнали очи и притиснато към нея пулсиращо тяло. После се откъсна и, без да продума повече, гневно напусна стаята.
Люси рухна върху канапето. Отне й известно време, докато се съвземе от случилото се. Не беше глупава и разбираше, че яростта на Леон е продиктувана от ревност и горчиво разочарование. Навярно я бе обичал искрено, преди да стане всичко. Люси дори почувства нещо като съжаление към него, особено след като се бе съгласила с най-ужасните му обвинения. За поведението му обаче не можеше да има извинение. Като джентълмен той не трябваше да постъпва така.
На следващата утрин Люси привика Джоана, чиито родители също имаха вила в Нюпорт. Двете приятелки се прегърнаха, след като Джоана я приветства с усмивка.
— Разкажи ми всичко — каза Джоана, когато двете се настаниха удобно в един малък салон на чай и лимонови сладки.
— Няма нищо за разказване — отвърна Люси с най-делничен тон.
Мисълта за ужасните оскърбления на Леон не я оставяше на мира.
— Стига, Люси, ти беше с него почти два месеца! Можеш да ми кажеш, нали съм ти най-добрата
