— Забравяш обаче, че аз бях тази, която каза на шерифа всичко за теб, Шоз.
Когато се обърна към нея, в очите му беше стаена мрачна ярост.
— Трябваше да се сетя.
Усмивката й беше несигурна. Гърдите й се повдигаха и спускаха бурно. Мериан все още го държеше за ръката. Той можеше да види настръхналите зърна на гърдите, които напираха изпод шифона на роклята й. Не почувства към нея нищо друго освен отвращение. Шоз се освободи и й обърна гръб. В сравнение с онова, което му дължеше Люси Браг, нейното беше дреболия.
Тежкото й дишане скоро се разнесе зад гърба му.
— Жалък мръсник — изстреля най-накрая в лицето му тя и излезе, като не забрави да затръшне вратата с всичка сила.
Той въздъхна и се залови с питието си. Вратата към балкона зад бюрото беше открехната. Забеляза го заради струята леден въздух, който нахлу в стаята. Тъкмо беше поднесъл чашата към устните си, когато за негова огромна изненада тя се разтвори докрай. На прага на терасата, облечена в рубиненочервена рокля застана Люси Браг.
Роклята беше без ръкави и оставаше раменете открити, затова Люси трепереше цяла. Въпреки че беше увила ръце около тялото си, за да се стопли, тя не помръдна от мястото си. Можеше само да се взира в него, сякаш виждаше пред себе си призрак.
Той отвърна на погледа й не по-малко зашеметен.
Ала пръв дойде на себе си и вдигна чашата с уиски.
— Още един тост, този път за булката и нейния нов живот.
Люси си помисли, че ще припадне. Шоз пресуши чашата до дъно, през което време тя наблюдаваше дългата линия на загорелия му врат и движението на адамовата му ябълка, докато преглъщаше. Само видът му беше достатъчен да извика обратно всеки свързан е него спомен — от най-жарките до тези, изпълнени с нежност. Изведнъж се сети за неговото предателство и за безцеремонния и нехаен начин, по който се бе отказал от брака им и от нея. Забравила за студа, тя внезапно влезе в стаята, а кръвта й кипеше.
— Шпионираш ли? — запита той, без да мръдне от мястото си.
— Ласкаеш се. Не познавам другиго, който би дошъл тук на твое място.
— Да не би да ме молиш да си вървя? — запита я подигравателно той.
— Да те моля?!
Тя все още не се бе отделила от вратата, защото се страхуваше от онова, което би направила, ако пристъпи напред.
— Заповядвам ти да си вървиш, и то още сега.
— Какво има, принцесо? — каза меко той и пристъпи към нея. — Цялата трепериш. Все ми се струва, че не е от студа.
— Не се приближавай към мен.
— Сега ти се ласкаеш — засмя се Шоз и се спря до бара.
Заболя я много. Как го мразеше затова, че беше толкова хладен, спокоен и незасегнат от тяхната среща. Той напълни отново чашата си със скоч.
— Ако ти нямаш намерение да си ходиш, то аз си тръгвам — каза тя и пристъпи напред.
Бърз като светкавица, той я сграбчи за ръката и я извърна с лице към себе си. Люси беше толкова близо, че диханията им се сляха в едно.
— Все още не — каза той.
Сърцето й прескочи поредния си удар от допира с него. Люси се опита да се отскубне, но усмивката му и блясъка в очите я накараха да застине на място. Тя нямаше да играе по неговите правила, каквото и да се случеше. Люси нямаше никакво намерение да му създава развлечение.
— Защо си тук, Шоз? Защо?
Усмивката му стана присмехулна.
— Дойдох да поздравя булката, естествено. Да празнувам — с моята любима бивша съпруга.
Сарказмът и омразата в гласа му възпламениха гнева на Люси. Той нямаше основание да я мрази, както тя него.
— Твоята любима бивша съпруга няма намерение да празнува с копелето, за което е била толкова глупава да се омъжи.
— Нямаше нищо против да си моя жена преди няколко месеца.
Люси вирна глава и се опита отново да се освободи от желязната му хватка, но без успех. Сърцето й туптеше неравномерно. Погледът му задържа нейния за един безкраен миг. Този период от време беше напълно достатъчен да насели мисълта й с безброй спомени за това как бяха правили любов. Когато забеляза как погледът му се нажежава от желание, беше готова да се закълне, че той си мисли за същото.
— Бях млада, невинна и много, много глупава.
Погледът му потъмня. Поне веднъж той нямаше готов отговор, от което тя усети чувство на триумф. Всичко обаче трая много кратко, потушено от горещия му поглед. Искрите, които лумнаха в очите му, бяха пламенни и гневни, и тя забеляза как се засилват с всяка изминала секунда.
Жестоката усмивка отново се появи на лицето му. Той я погледна настоятелно и похотливо. Това беше достатъчно Люси да почувства как зърната на гърдите й се втвърдяват.
— Кого искаш да заблудиш, Люси? — каза дрезгаво Шоз. — Ти все още ме желаеш — мога да го прочета в очите ти.
Беше прав, но тя нямаше никога да го признае пред себе си, а още по-малко пред него.
— Утре ще се женя за Леон Клакстън. Ти си този, който се заблуждава, Шоз.
Той най-сетне я освободи със смях.
— Ти и Леон. Истинска благородническа двойка със синя кръв. Желая ти всичко най-хубаво. Но не се ли страхуваш, че Леон може да ти се стори малко скучен след първия ти съпруг?
Тя разтърка китката си, докато се чудеше дали ще й стигне смелостта да го удари.
— Мразя първия си съпруг. Той ми съсипа живота, а Леон е джентълмен, и то богат. Може да ми даде всичко, което поискам. Докато ти си способен да ми осигуриш само една дяволска дупка в Мексико.
Усмивката му се изпари. Той вдигна разгневен чашата си.
— За съпругата на дипломата и нейното щастие.
Люси отстъпи назад. Гневът му беше достатъчно силен, за да разбере, че беше отишла твърде далеч. Сега беше моментът да си тръгне, но тя не го стори.
— Присмиваш се на него, и на мен, защото никога не можеш да бъдеш нещо различно от това, което си.
— Гаден бивш пандизчия!
Люси съжали моментално, задето беше възприела собствения му мръсен език. Погледна го остро, когато си спомни за дочутия разговор с Мериан.
— Мериан ли те изпрати в затвора? Обвинила те е в нещо, което не си сторил?
— Значи си шпионирала?
Без да знаят, че Люси е вън на терасата, те бяха си казали горчивата истина. Изводите бяха твърде стряскащи, за да може Люси да ги схване напълно, но започна да и става ясно, че Шоз е бил поел по определен свой път в живота, прели да бъде несправедливо обвинен в престъпление от една зла и влиятелна жена. Беше потресена, дори по-лошо, ужасена от начина, по който той беше платил за несъществуващ грях.
— Все още ли къташ в сърцето си искрица състрадание към мен?
Тя се окопити бързо.
— Само си мислиш така — отвърна тя и се извърна бързо, изпълнена внезапно от безпричинна паника.
— Искам да признаеш — нахвърли се той върху нея и заби пръсти в голата кожа на рамото й.
Думите бяха изречени със заповеднически тон, при което дъхът му парна ухото й.
— Няма да признавам нищо такова — извика тя и се опита да се откопчи.
