бяха сами, защото на изложбата имаше много посетители.
— И си посмял да дойдеш тук! — извика тя обвиняващо.
Не беше я виждал, откакто бяха прекарали заедно следобеда, правейки любов в салона на неговото имение, почти преди две седмици. Но Джейк добре знаеше, че Сюзан на няколко пъти се бе опитвала да го види. Той беше казал всичко, каквото имаше да се казва, и бе наредил да не я пускат в къщата му… да й казват, че го няма. Сега я погледна и видя пред себе си една вманиачена жена, която би била привлекателна, ако очите й не гледаха с такъв див блясък. Но не изпитваше нищо към нея. Трудно му бе да проумее животинското желание, което бе изпитал онзи ден към нея, желание, което лесно можеше да се припише на количеството изпит алкохол, но не би го направил, защото знаеше, че не е така.
— Трябваше да дойда. Не можех да пропусна най-забележителния ден за Софи.
— А утрешният ден ще бъде ли също така забележителен, щом тя се омъжва за онова копеле, което я съблазни и й направи дете? — изсъска Сюзан.
— Мисля, че ще бъде дори още по-хубав ден — каза спокойно Джейк. — Деланза е хлътнал до уши по нея. Той ще я направи щастлива.
Сюзан пребледня.
— Не ми казвай, че и той ти е приятел!
Джейк кимна.
— Ти си луд! — Сълзи изпълниха очите й. — Казал си на онзи ужасен твой слуга, че не искаш да ме виждаш, нали?
— Сюзан… какво целиш?
— Не можеш така лесно да се отървеш от мене… не можеш! Джейк… Господи… не мога да спра да мисля за тебе… за нас!
Той каза с натежал глас:
— Няма никакво „ние“. Свършено е, Сюзан. Свършено.
— Не!
Той й обърна гръб.
Сюзан се втурна и го сграбчи така силно, че той политна назад. Силата й бе неестествена. Той се обърна полека към нея.
— Сюзан?
— Знаеш ли, че понякога те мразя повече, отколкото те обичам?
Той я наблюдаваше мрачно.
Искам те, Джейк.
— Не.
Тя изсъска от яд. Изражението й бе едновременно натъжено и зловещо.
— Аз го направих някога… и пак ще го направя!
Косата на тила му настръхна. Цялото му тяло се напрегна.
— Не знам за какво говориш.
Тя се разсмя триумфално.
— Не знаеш, така ли? Никога не си знаел. Никога не разбра!
— Какво не съм разбрал?
— Че нямаше никакъв гостуващ британски чиновник!
Джейк я загледа втренчено. В ума му нахлу ужасно, невъзможно подозрение… почти му прилоша.
— Какво?
— Преди петнайсет години. Нямаше никакъв гостуващ британски чиновник!
Мислите му закръжиха бясно…
Джейк се загледа в жена си с очи, разширени от ужас.
Сюзан се изсмя.
— Аз бях! Аз бях! Аз те издадох! Аз!
Джейк усети как подът под краката му почва да се люлее. Трудно му бе да си поеме дъх… и още по- трудно му бе да повярва на думите й.
— Защо? Боже господи, защо:
Сълзи изпълниха очите й и тя му хвърли яростен поглед.
— Ненавиждах те заради онази танцьорка.
Джейк я погледна невярващо, не разбираше какво му казва. Танцьорка? Имало ли е друга жена? Не можеше да си спомни. Беше й останал верен толкова много години въпреки нейните изневери, но като че ли започваше да си спомня, че накрая бе потърсил утеха при друга жена. Господи боже. Джейк затвори очи, разтърсен от дъното на душата си.
Не е било чисто съвпадение. Не е била съдбата. Била е Сюзан, жената, която той бе обичал… злата му, отмъстителна съпруга.
— Глупак такъв! — изкрещя Сюзан. — Аз бях! Аз те издадох тогава… и пак ще те издам! Ще го направя! Вземи ме при себе си, Джейк!
Джейк отвори очи и я загледа. После се обърна и се втурна към вратата. Бягаше… отново бягаше.
— Софи, скъпа! — извика Жак, бързайки към нея. — Виж каква тълпа! Това вече е голям успех!
— Така ли?
— Разбира се! — увери я той развълнуван и я дръпна към себе си. — Всички се възхищават на картините ти и няколко големи купувачи проявиха интерес към някои платна. Нещо повече, Луизин Хавимайър се влюби в
Софи си пое дъх, шокирана. Луизин Хавимайър и съпругът й бяха двама от най-големите и най- влиятелни колекционери в Ню Йорк, ако не и в целия свят. Щом двамата Хавимайър са купили една от нейните творби, другите колекционери скоро ще започнат да проявяват интерес към картините й. Рядко се случваше Хавимайър да купят нещо единично от някого — обикновено изкупуваха трескаво всички картини на този художник.
— О, господи — прошепна Софи, кръстосвайки пръсти зад гърба си.
Тя трябва да убеди съпруга си. Смятат, че не могат да окачат подобна картина в салона си.
— Ела. Пресата е тук. И някои клиенти искат да говорят с тебе!
Софи последва Жак озадачена, докато той вървеше с бърза стъпка през залата.
— Най-напред ще те запозная с някои от най-добрите ми клиенти — каза Жак.
И веднага я представи на един германски барон, който живееше в Ню Йорк.
— Вашето изкуство ме омайва — каза баронът, покланяйки се над ръката й; на пръстите му блестяха няколко едри камъка.
— А на мене много ми харесаха маслените ви платна, които изобразяват онзи красив млад мъж — намеси се една добре облечена млада дама.
— Цветовете ви са така ярки и дръзки, и винаги изненадващи — прибави един джентълмен. Той се усмихна на Софи. — Аз купих пастела
— Благодаря — прошепна Софи, смаяна от успеха си.
— Госпожице О’Нийл?
Софи се обърна с усмивка. Слабичкият джентълмен протегна ръка.
— Аз съм Роб Грийн от Харпърс. Можете ли да ми отделите малко време за интервю? Ще пиша статия за вас.
И той й се усмихна.
