нащрек.
Кармин Вандербилт беше безлична и слаба — Софи я виждаше с окото на художник, — но това не се забелязваше, защото тя се обличаше в най-изтънчените и модни дрехи по поръчка от Франция, защото се кичеше с най-скъпите и очебийни бижута и защото фризьорката й правеше чудеса с единствената й съвсем истинска физическа даденост — гъстата синкавочерна коса. И най-важното, Кармин беше най-богатата наследница в Ню Йорк, ако не и в цялата страна. Всички знаеха, че тя ще се омъжи за обеднял британски благородник В последните двадесет години това беше станало нещо като мода сред големите наследнички, а от известно време Кармин позволяваше да я ухажва един такъв аристократ, възстаричък дук. Кармин се усмихваше, но черните й очи гледаха лукаво.
— Страхувам се, че не чух въпроса — изрече неловко Софи. Нейните пътища рядко се кръстосваха с тези на Кармин, но сега почувства нарастващата враждебност на тази жена.
— Какво мислиш за господин Деланза? Двамата дълго си говорихте преди вечеря… сигурно имаш някакво мнение?
Изведнъж в салона се възцари тишина, над двадесет жени, всички в разкошни дрехи и великолепни бижута, се обърнаха и загледаха Софи. Тя почувства как лицето й започва да пари.
— Ние… ние почти не сме говорили — изрече тя дрезгаво, не можейки да овладее гласа си. — Той… изглежда приятен.
Кармин се засмя. Всички други си зашепнаха. Кармин се обърна към Хилари:
— Мисля, че господин Деланза е отбелязал още едно завоевание — почти се изкикоти тя.
Софи стисна ръчките на стола си. Беше готова да отговори както подобава, но се въздържа Защото усети, че Кармин ревнува.
Явно на Кармин й се искаше тя да е била удостоена с вниманието на Едуард Деланза. Софи я погледна, представи си я без всичките й рокли, бижута и пари — една мършава и унила стара мома. Но изведнъж разбра Колко ли й е приятно да очаква дукът да й предложи женитба, като знае, че единствената причина за това ще бъдат парите на баща й?
Софи знаеше, че ако решеше да се омъжи, и нейната участ ще бъде такава. Вторият й баща би бил принуден да пожертва доста пари, за да й намери съпруг.
— Мисля, че господин Деланза ни е покорил всичките — Софи чу Хилари да казва в нейна защита.
Софи се накани да отвори уста, защото едва ли трябваше Хилари да я защитава. Тогава Кармин се изкикоти и каза:
— Но не всички сме инвалиди, скъпа Хилари. Господин Деланза можеше да намери за привлекателна всяка от нас, нали? Не и горката Софи.
— Това вече минава всякакви граници, Кармин — изсъска Хилари, застана до Софи и успокоително я потупа по рамото.
— Софи знае собствените си граници, Кармин, скъпа — произнесе хладно приближилата се Сюзан. — Нали, миличка?
— Разбира се — каза Софи, успявайки да се покаже външно спокойна. — Много добре знам собствените си граници. Не се интересувам от господин Деланза повече, отколкото от който и да било друг мъж. Или сте забравили, че още не съм дебютирала?
— О, да, ти учиш живопис — каза Кармин. — Колко подходящо за тебе.
Софи изправи рамене, очите й блеснаха, опита се да възпре внезапния прилив на ярост. Но не успя.
— Мисля, че моето изкуство е толкова подходящо за мене, колкото и твоят дук за тебе.
Оскърблението накара Кармин да хлъцне, но преди някой да реагира, мъжете се върнаха и се заеха с тях. Софи седеше вдървено, не можейки да повярва, че се е показала толкова груба, независимо че имаше основание. После го видя и забрави Кармин Вандербилт.
Наблюдаваше го как влиза в салона с дълги равномерни крачки, с чаша бренди в едната ръка. Усмихваше се и зъбите му блестяха с невероятна белота върху загорялото лице, а трапчинките му бяха очарователни. Блуждаещият му нехаен поглед за миг се срещна с нейния. Сърцето на Софи се приготви да подскочи. Тя усети едновременно студ и горещина.
После Лиза побърза усмихната към Едуард. Разговорите потекоха отново в салона, възвръщайки си предишното темпо и размах. Софи не можеше да свали очи от сестра си и Едуард.
Лиза го беше хванала под ръка, облегната грациозно на него, и двамата вървяха, тя отново и отново избухваше в смях при всяка негова дума. Беше оживена, задъхана, красива.
Софи обичаше доведената си сестра. Хареса я още от деня, когато се запознаха като малки момичета, скоро след изчезването на Джейк, когато Сюзан срещна Бенджамин Ралстън. Скоро след смъртта на Джейк, за когото чуха, че се е опитал да избяга от затвора в Лондон, Сюзан се бе омъжила за бащата на Лиза. Приятелството между двете момичета, чиято разлика във възрастта беше само три години, разцъфна веднага и прерасна в наистина сестринска обич. Лиза беше излиятелна, великодушна и сърдечна, а освен това и красива. Софи безброй пъти я беше рисувала.
Но сега, когато я погледна, Софи се почувства зле. Трябваше да се примири с бруталната и грозна истина. Точно както ревнуваше от Хилари, така ревнуваше и от собствената си сестра, а това бе ужасно.
Преди Софи никога не беше ревнувала Лиза. Но сега я гледаше как флиртува без никакво усилие с Едуард Деланза и знаеше, че той навярно я намира толкова духовита, колкото и красива, с толкова съвършена външност, че Софи си пожела да не беше такава.
Какво ли би било да можеше да се движи така леко, както Лиза? Да се обляга на ръката на красив мъж и да е обсебила изцяло вниманието му? Да бъде привлекателна и грациозна, животът и всичко, което той предлага, да бъдат за нея нещо съвсем естествено? Какво ли би било да тръгне към Едуард Деланза с усмивка, без тази странна походка, без да се чувства несръчна, различна, достойна за съжаление?
Всичко й беше дошло прекалено много. Денят бе взел данъка си от нея, но това беше последната капка. Ревността й към Лиза беше недопустима, дивите й блянове бяха опасни. Софи стана изведнъж и точно така изведнъж простена, не можейки да потисне болката.
Стига! Застаналите край нея се обърнаха и я погледнаха; после пак така бързо се обърнаха на другата страна неловко и объркано. Но не и Едуард Деланза, който също се бе отзовал на мъчителния й вик Макар че стоеше в другия край, той веднага се насочи към нея, вече не се усмихваше, а на лицето му се четеше загриженост.
Софи побягна. Докато пресичаше салона, й се струваше, че никога не е куцала толкова силно.
Вън, на верандата, тя се строполи в един огромен бамбуков стол, полускрит под короната на една кралска палма, сдържайки се да не заплаче. Той беше видял. Едуард Деланза най-накрая беше видял ужасното й куцане.
Софи затвори очи, опитвайки се да възпре сълзите. Не беше никак лесно. Тази вече тя беше не само наранена и разстроена. Беше опасно близко до възможността да се влюби в напълно непознат мъж, и това беше повече от абсурдно, беше неизмеримо опасно.
Софи разтри крака си и се запита какво ли си мисли Едуард Деланза сега, когато знае истината за нея.
Защо днешният ден не беше по-различен, помисли тя с отвращение. По принцип куцането й едва се забелязваше, но тя бе преуморила болния си глезен толкова много, че сега си плащаше за това. Внезапното ставане от стола беше утежнило състоянието на вече уморения от следобедните приключения крак След ден-два кракът и щеше да се възстанови, но тя трябваше да си почине. Софи въздъхна. Трябва бързо да се възстанови, независимо поради каква причина, но най-важната причина беше, че когато се върнеше в града, трябваше да може да стои пред статива си. Работата й не можеше да чака. Елегантният и подчертано мъжествен образ на Едуард Деланза, такъв, какъвто го бе видяла на плажа следобед, отново премина през мисълта й Беше решила каква ще е композицията на картината и смяташе да рисува дори без скицата, която бе изгубила.
— Добре ли сте, госпожице О’Нийл?
Софи хлъцна изненадано, когато Едуард Деланза — последният човек, когото желаеше да види — изникна от нощните сенки и коленичи пред стола й.
