За момент той остана съвсем неподвижен, взрян в нея. Прехвърли всичко през главата си. Софи О’Нийл беше красива, защото щом се усмихнеше, тя се озаряваше отвътре, заблестяваха дълбините на нейното същество. Нещо се размърда в него — не бяха само слабините му. За миг той си пожела да беше по-млад, с повече идеали и по-заинтересуван да си търси съпруга.
— Това е възхитително, госпожице О’Нийл — каза той напълно сериозно. Не можеше да не се възмути отново от грозната й сива рокля. Никога преди не беше срещал жена, която дотолкова да страни от красивите рокли, бижутата и привлекателните мъже. Би трябвало да е облечена в бяла коприна, да носи перли и диаманти, да е обкръжена от млади кавалери. Защо освен него никой от господата не се занимаваше с нея? Той отблъсна грубите мисли и се усмихна:
— Не се и съмнявам, че скоро някой галантен джентълмен ще започне да ви ухажва и ще спечели за себе си част от тази преданост.
Тя замръзна.
— Да не би да казах нещо неуместно?
— Да — измърмори тя, поглеждайки встрани.
Глупости, в скоро време някои джентълмени щяха да погледнат зад старешката прическа и ужасните дрехи и щяха да спечелят сърцето й; това беше неизбежно. Едуард пренебрегна лекия, но съвсем осезателен пристъп на съжаление.
Аналогията обаче беше ясна. Тя му напомняше за нешлифованите диаманти, които беше донесъл в Ню Йорк от Южна Африка, мътни и без блясък… но това беше само една илюзия. След обработката и шлифовката дори най-малоценните заискряваха.
Тя отново вдигна лице към него.
— Възнамерявам да стана професионална художничка — каза тя.
— Професионална художничка?
— Да. — Погледът й бе твърд. — Възнамерявам да си печеля хляба, като продавам картините си.
Той не можа да не я погледне смаяно. Добре възпитаните дами не си печелеха хляба, всичко беше много просто. Тя отново облиза устни.
— Да не би да ви шокирах?
— Не съм съвсем сигурен — каза той откровено. — Но аз съм доста либерален. Може би съпругът ви няма да е на същото мнение.
— Без съмнение, ако се омъжа, съпругът ми няма да позволи да си печеля хляба от каквото и да било, още повече от продажбата на моите картини.
Едуард не можеше да повярва на ушите си.
— Сигурно не искате да ми кажете, че няма да се омъжите?
Тя кимна.
Това беше един от редките моменти в живота му, когато той бе наистина шокиран. И докато я гледаше втрещен, осъзнавайки класическата й красота въпреки абсурдните дрехи и невъобразимата прическа, си припомни, че тя бе решила да остане и да го гледа, докато той се люби с Хилари. Тогава се сети и за прекрасните й скици. През ума на Едуард мина мисълта, че никога преди не е срещал жена като нея. Че тя не е онова, което изглежда. В него като че ли се събуди искрен интерес и той потрепна.
— Вие… — и тя отново нервно облиза устни — вие, господине, ме гледате така, сякаш имам две глави.
— Сигурно сте свикнала да се сблъсквате с учудването на обществото, когато заявявате, че ще живеете от продажбата на картините си, а не като нечия съпруга?
— Не, не съм. — Тя спусна тъмните си мигли. — Рядко ходя на светски събирания. И никога не разкривам намеренията си.
Едуард едва се въздържа да не вземе ръката и. И тъй като тя сега не поглеждаше към него, тихите му прошепнати думи падаха върху светло кестенявата й глава.
— Тогава съм поласкан от вашето признание.
Тя потръпна.
Едуард се усмихна мило.
— Затова ли се обличате така? Нарочно ли сте решили да криете красотата си, за да отблъсквате нежелани ухажори?
— За глупачка ли ме мислите?
Сега беше рязка и бледа.
— Госпожице О’Нийл…
Тя едва си пое дъх и вдигна ръка.
— Защо ви трябваше да говорите така? И двамата знаем, че не крия никаква красота.
Тя не знаеше. Дори не подозираше колко е очарователна. И изведнъж Едуард твърдо реши да я разтърси, за да може тя да се види така, както трябва.
— Но това трябва да бъде казано.
Тя скръсти ръце.
— Вие си играете с мене — прошепна тя неловко.
— Не си играя с вас. Аз не си играя с хората или с техните чувства, никога.
Тя впи поглед в него, като че ли разкъсвана между надеждата и отчаянието.
— Приемете истината, госпожице О’Нийл. Защото следващите ви обожатели скоро ще се явят с точно същите думи въпреки вашите професионални амбиции.
Тя едва чуто въздъхна.
— Не мисля така.
— Не?
— Няма никакви обожатели. — Тя понечи да се отдалечи от него, но той я хвана за ръката. — Майка ми ни дава сигнал, че е време за вечеря — извика тя.
— Вие се страхувате от мене. — Той съсредоточи цялата сила на синия си поглед върху нея… поглед, на който никоя жена не беше устоявала по никакъв начин. — Недейте.
— Не, не се страхувам. — Тя изтръгна ръката си от неговата. — Погледът й беше открит. — Защото за мене няма основателна причина да се страхувам от вас, нали?
Едуард усети, че се изчервява. Погледите им се кръстосаха.
— Госпожице О’Нийл, не вярвайте на всичко, което чувате.
Тя замря на място, хапейки долната си устна, която — той едва сега осъзна — беше плътна и предизвикателна.
— Аз не осъждам хората, изхождайки от клюки и слухове, господин Деланза.
— Олекна ми, като чух това. — Той й отправи ослепителна усмивка, но бузите му все още бяха обезпокоително горещи. — Може би вие ще ме осъдите въз основа на нещо друго?
Тя премига и застина на място, като сърна, готова да избяга.
Той се надяваше, че не се е издал. Тя никога нямаше да му проговори отново, ако разбереше, че е знаел за присъствието й там на дюните; нямаше да я обвини за това.
— Аз наистина не съм безнадежден случай — пошегува се той.
След дълга пауза тя каза:
— Никога не съм си помисляла, че сте.
Той наистина се стресна… и колкото и да беше смешно, се обнадежди.
— Тогава сте много по-милосърдна, отколкото някога бих допуснал — измърмори той. И протегна ръка. — Ще отидем ли заедно на вечеря?
— Не! Не мисля така!
Погледът й пробяга през салона, пълен с паника, сякаш тя се мъчеше да избяга от него.
Едуард се огледа и видя, че почти само те двамата са останали в салона и че Сюзан Ралстън ги гледа напрегнато от отсрещната врата. Сюзан навярно щеше да се обезпокои от неговия интерес към дъщеря й, без да знае, че няма от какво да се страхува. Той въздъхна.
— До следващата ни среща. — Поклони се и се усмихна на Софи. Тя едва го погледна.
Една жена докосна отзад ръката му.
— Едуард?
