остана насаме с нея. Софи почувства как бузите й пламват и й се прииска майка й да не я беше поставяла в такова неудобно положение.
— Това е голямо постижение, сър.
Той я погледна с влажни очи.
— Да, благодаря ви.
Софи отново се насили да се усмихне.
— Никак не е лесно човек да бъде приет там, нали?
Отново неловък поглед:
— Да, не е лесно.
— Навярно много се гордеете.
Тя пристъпи на другия крак, за да облекчи болката в глезена. Не му предложи да седнат, защото искаше да си тръгне и да потърси Лиза. Скицникът й навярно още е на плажа, а тя трябва да си прибере скицата на онзи невероятен тъмнокос непознат на име Едуард.
— Ами… да се поразходим ли, госпожице О’Нийл?
Софи си пое дълбоко дъх и отново храбро се усмихна.
— О, по принцип бих искала, но се страхувам, че трябва да ви оставя и да си почина, ако искам да се възстановя за довечера.
Той се поколеба, явно с облекчение.
— Наистина, госпожице О’Нийл.
Софи се усмихна също така облекчена като него, после бързо се сбогува и двамата се отправиха в различни посоки.
— Софи… не е там! — извика Лиза, затваряйки вратата на спалнята й зад гърба си.
Софи трепна. Киснеше глезена си в леген със солена вода, наметната с памучно одеяло.
— Не може да не е там! Не си гледала, където трябва.
Лиза, дребна, тъмнокоса и изключително красива, възкликна:
— Напротив! Тръгнах по пътеката, която започва до тенискорта, и вървях по нея чак дотам, откъдето се вижда океанът от гребена на последната дюна, както ми каза… и откъдето се вижда друга пътечка, която юди надолу. Нямаше нищо. Намерих само шапката ти.
— О, скъпа — извика Софи смутена и се хвана за стола си. — Дали някой не ми е взел скицника? Но кой? И защо?
— Наистина търсих навсякъде — каза Лиза.
Софи едва ли я чуваше.
— Сега как ще го нарисувам?
Лиза докосна ръката на Софи.
— Да го нарисуваш ли? Кого да нарисуваш?
Софи загледа невиждащо доведената си сестра. Лиза й хвърли въпросителен поглед.
— Видях един изключително красив мъж да върви по долната пътечка, докато рисувах на дюната, и го скицирах. Но той не ме видя.
Знаеше, че се е изчервила. Кожата на лицето й пламна. Почувства, че ако не каже цялата истина, все едно безогледно ще излъже, но не беше така. Само че наистина не можеше да каже на по-младата си сестра какво е видяла в действителност.
И онова, което се бе случило преди известно време на плажа, все още отказваше да излезе от паметта й. Тя не можеше да престане да си го припомня, нито можеше да спре да мисли за това, което той правеше с красивата Хилари. Дори и сега тя без никакъв срам си спомняше страстното му изражение в самия край. Мислите й бяха толкова неприлични, толкова греховни, толкова изнервящи… Софи не можеше да повярва, че е толкова обзета от мисълта за тях… за него. И през целия следобед, откакто се беше оттеглила в стаята си, планираше как ще го рисува, мислеше над композицията и цветовете. Възнамеряваше да промени мъничко онова, което бе видяла, с цел да засили драматизма.
— Кой беше? — запита Лиза, искрено заинтересувана.
— Не знам. Тя го наричаше Едуард.
— Тя? Значи, не е бил сам?
Софи си пожела да можеше да върне думите си назад.
— Не — каза тя, без да гледа към Лиза. Как можа това да й се изплъзне от езика?
Но Лиза бе седнала на ръба на стола й и не й даваше да мръдне.
— Сигурно имаш предвид Едуард Деланза — извика тя възторжено.
Думите на Лиза запалиха пламъче на ужас и очакване.
— Кой е Едуард Деланза?
— Запознах се с него снощи преди вечеря… о, колко ми се иска и та да беше там! Само да беше пристигнала вчера, а не днес!
Софи искрено се надяваше, че мъжът, когото беше видяла на плажа днес следобед, да не е сред поканените от майка й гости за уикенда. Дано никога повече не го види. Сигурно не би могла да погледне този мъж в очите.
Вътрешностите на Софи започнаха да се свиват.
— Да не би да е един тъмнокос и красив?
Лиза я погледна.
— Доста повече от красив. Той е съкрушителен! Ослепителен!
— Тя понижи глас и се наведе към Софи. — И е опасен.
Лицето на Софи бе станало пепелявосиво. Не, Лиза със сигурност не говори за този мъж, който тя бе видяла на плажа. Със сигурност той не е от гостите им за уикенда. Не може да е!
— Жените тук полудяха по него — продължаваше да бъбри Лиза.
— Снощи всички го намираха ужасно привлекателен — и гостенките, и прислужничките. Дори майка ти го погледна няколко пъти.
Софи усети нещо ужасно лошо и сви юмруци, уплашена, че и двете говорят за един и същи мъж, че той е тук, в техния дом.
— Репутацията му е по-черна от нощта, Софи. — Сега Лиза шепнеше с поверителен тон. — Казват, че винаги носел малък пистолет, че е контрабандист на диаманти… на крадени бижута… и женкар.
Софи не можа да потисне смаяното си изхълцване, а сърцето й биеше буйно. Тя затвори очи, припомняйки си с всички подробности онова, което бе видяла днес следобед. Дори според нея той да беше въплъщение на небрежната елегантност, колко лесно си го представяше как пренася контрабандно диаманти… или съблазнява невинна девойка. Взе романа, който беше прочела донякъде, и започна силно да си вее с него.
— Сигурна съм, че слуховете са доста преувеличени. И в края на краищата защо Сюзан ще го кани, ако е толкова невъзможен?
Но тя вече вярваше на клюките, о, как им вярваше. Лиза се усмихна.
— Защото със сигурност не е невъзможен, Софи, въпреки всичко, което прави. Казват, че бил ранен в Африка, а това го прави почти герой! Няколко от дамите вече са влюбени в него; в края на краищата може би е богат като Крез. Нямам търпение да те запозная с него, Софи. Тогава и ти ще ококориш очи.
— Ти вече си ги ококорила — каза Софи, изненадана, че може да говори толкова спокойно.
— Да, ококорих ги, но той в никакъв случай не е за мене. Татко никога няма да позволи такъв мъж да ме ухажва… и двете го знаем. — Но тъмните очи на Лиза просветнаха. — Снощи, след като всички се оттеглиха, той остана с една от жените на терасата. Видях ги… държеше се с нея шокиращо. Той я целуваше, Софи!
Софи замръзна.
— Коя? — изграчи тя. — С коя е бил?
— Няма да повярваш… и аз не повярвах. Беше Хилари Стюарт. — Лиза се наведе по-близо. — Чувах, че искала да се омъжи за него!
Софи не можа да реагира. Най-накрая й стана ясно, че мъжът, когото бе шпионирала на плажа,
