— Не, госпожо Ралстън, видях Софи, не доведената ви дъщеря. Сюзан трепна.
— Искам да кажа — забърка се той, — помислих, че е Софи. В края на краищата нали още не съм се запознал с нея. С руса коса, средна на ръст. — Той изглеждаше разтревожен. — Надявах се да се запозная с нея.
Сюзан още го гледаше втренчено — как я беше насадила нейната приятелка Анет. Макар че Хенри Мартен несъмнено имаше нужда да влезе в обществото заради новооткритата си адвокатска практика, той бе дошъл тук да души по следите на дъщеря й. Софи не само беше на възраст за омъжване, тъй като през май бе навършила двадесет и една години, но се знаеше и че е наследила богатството на баща си. Истинският размер на състоянието на Джейк О’Нийл беше шокирал всички, но не и Сюзан.
Тя още не можеше да си представи как обикновен ирландски работник, издигнал се до предприемач, е успял да натрупа близо един милион долара само за шестте години, през които бяха заедно.
— Госпожо Ралстън?
Сюзан се съвзе и се опита да не трепери. Дали защото не можеше да не се ядоса, когато се сетеше за Джейк и особено за неговото състояние, или защото това парвеню беше дошло да ухажва дъщеря й — не знаеше. И си наложи любезна усмивка.
— Сигурно сте сбъркали. Софи не би отишла на плажа.
Хенри я загледа втренчено.
— Н… но аз съм сигурен, че беше тя. И…
— Куцаше ли?
Хенри отново я загледа смаяно.
— М-моля?
— Сигурно знаете, че куца ужасно.
Научих, че походката й е малко неравна, като резултат от нещастен случай в детските години.
Сюзан се досещаше защо Анет е била толкова снизходителна, когато е говорила за Софи с братовчед си — тя никога преди не беше проявявала такова снизхождение към нея изобщо и към куцането й. Успя да изобрази някаква усмивка.
— Куцането й наистина е резултат от инцидент в детството, ужасна случка. Беше едва на девет години, когато падна по стълбите. Счупи си глезена и той не можа да зарасне правилно; остана доста изкривен Анет не ви ли е казала, че дъщеря ми е инвалид?
Докато слушаше Сюзан, лицето на Хенри посивя като пепел.
— Не.
Сега вече усмивката на Сюзан стана по-непресторена.
— Наистина ще ми бъде много приятно да ви запозная с нея. Макар че е на двайсет години, никога не е имала обожатели.
— Аз… аз разбирам.
— Елате да я намерим, искате ли? — и Сюзан докосна ръката му.
Когато Софи стигна до кухненския вход на къщата, беше не само изтощена от пронизващата болка в глезена, но и разстроена Забравила бе скицника си на плажа.
Работата беше най-важното нещо в живота на Софи, основанието й да живее, тя никога преди не беше изоставяла така безгрижно скицника си. Това, че сега беше постъпила така, говореше колко развълнувана е била да гледа как се любят двама души.
Тя спря в тясното антре, благодарна за прохладата му. Появи се една от прислужничките и я запита дали е добре. И й каза, че Сюзан я търси.
Софи знаеше със сигурност каква гледка представлява, знаеше че и майка й ще забележи смущението й. Сюзан обаче никога нямаше да отгатне причината за него.
Софи закуца — още по-силно от обикновено — подир прислужничката и се насочи към мястото, където антрето излизаше в централното фоайе на къщата. Видя там майка си, застанала в зелено-белия салон, да говори с един младеж.
— Софи! Ето те и тебе! Търсихме те навсякъде. Хенри каза, че си била на плажа. Вярно ли е?
Сюзан вдигна вежди, виждайки колко раздърпана е дъщеря й. Софи спря на място, докато майка й се приближаваше към нея, следвана по петите от младежа. Сюзан беше едновременно красива и елегантна жена, стройната й фигура бе съвършена, косата — тъмна, а кожата — бледа като слонова кост. Беше само на тридесет и шест години. Преди известно време Софи беше осъзнала, че майка й я е родила, когато е била едва шестнайсетгодишна. Често си беше представяла как красивият й и очарователен баща Джейк О’Нийл е омаял майка й. И също толкова често си бе представяла какъв можеше да бъде животът им, ако преди четиринадесет години Джейк не беше принуден да избяга от Ню Йорк. Той й липсваше и тя го обичаше, обичаше го дори и сега.
Софи се надяваше, че усмивката й изглежда естествена.
— Прощавай, мамо. Ходих на плажа да рисувам.
Сюзан премига.
— Сама ли?
Софи кимна.
Сюзан се обърна към мъжа, който изглеждаше доста нервен.
— Казах ли ви, че дъщеря ми е художничка? Учи в Академията и често рисува нощем в ателието си. Гради артистична кариера.
Софи премига смаяно, чувайки майка си за пръв път да говори пред хора за нейните професионални намерения. Макар че почти една четвърт от класа й в академията бяха млади жени, също толкова отдадени на призванието си като нея, все още се смяташе за много странно една жена да преследва цели в изкуството, а не съпруг. Тя погледна към младежа, който кимна отрицателно в знак, че не е чувал такова нещо. Разбра откъде идва смущението му.
— Софи е много талантлива — каза усмихната Сюзан. — Скъпа, покажи ни какво си нарисувала днес.
Софи замръзна, като се сети за скицника си, който беше захвърлила на плажа, както и защо го бе изоставила там, и сърцето й се разтуптя лудо.
— С радост ще покажа някой друг път.
Погледна към Сюзан, чудейки се какво е намислила. Майка й изобщо не одобряваше нейните занимания с изкуство, особено напоследък, и в нормални обстоятелства не би предложила да го показва на гостите си.
— Искам да се запознаеш с Хенри Мартен, скъпа — каза Сюзан и го избута напред. — Той е братовчед на Анет. Току-що е завършил право и скоро ще отвори собствена адвокатска практика.
Софи се усмихна и се насили да насочи вниманието си към младежа, който изглеждаше смутен и явно се чувстваше неловко. Тя протегна ръка, отгатвайки причината за смущението му. Той може би си мислеше, че Сюзан е тръгнала да ги сватосва, но истината не беше такава. Софи дори не беше направила дебюта си в обществото. А и как би могла, щом не е в състояние да танцува?
Не че това имаше някакво значение. Софи винаги си беше мечтала да бъде професионална художничка. Не бе толкова наивна да смята, че някой мъж би могъл да вземе куца жена за съпруга, особено пък ако е луда по изкуството. Двете със Сюзан още преди години се бяха разбрали, че Сюзан няма да я кара да се омъжва и че няма специално да й търсят съпруг. Щеше да бъде прекалено унизително, а и изгледите за успех бяха явно близки до нулата. Софи щеше да се отдаде на своята истинска любов, изкуството.
И това беше за добро. Когато Софи станеше на двадесет и една години, тя щеше да отиде в Париж. Там щеше да продължи да учи рисуване при някой голям художник, например Пол Сезан или Мари Касат, двама големи художници, които тя обожаваше.
Софи погледна Хенри Мартен, който нямаше как да знае, че тя не се интересува от евентуална женитба, видя го как я гледа, смятайки се за неотразима партия. Прииска й се да си е в стаята и да рисува. Но си пое дълбоко дъх, усмихна се широко и каза:
— Приятно ми е, господин Мартен. И моите поздравления. Къде се дипломирахте?
Хенри пое ръката й и веднага я пусна.
— Приятно ми е, госпожице О’Нийл… Аз… ами… в Харвард.
Сюзан се извини и ги напусна с усмивка, а Хенри Мартен като че ли още повече се разстрои, когато
