пейзажа. Атлантическият океан обгръщаше пясъчния бряг, слънцето се отразяваше в игривите му леки вълнички. Над нея се рееха чайки. Небето почти я заслепяваше със синевата си. Тя се усмихна и вдигна към слънцето лицето си, засенчено от сламената шапка. Мигове като този караха Софи да осъзнае, че има живот и извън четирите стени на нейното ателие.
После туптенето в глезена я върна към познатото й. Не биваше да се застоява. Беше грешка, че слезе на плажа. Имаше великолепна предварителна скица на Нюпортския бряг, която щеше да нарисува с маслени бои веднага щом се върне в града, а я очакваше цяла вечер сред гостите и тя щеше да бъде още по-неприятна за нея, ако куца повече от обикновено. Сюзан беше напълнила къщата за уикенда и това не можеше да не ужаси Софи. Всъщност, ако имаше избор, щеше да се заключи в стаята си и да рисува. Но нямаше възможност да избира, беше обещала на майка си да се покаже в най-гостоприемната си светлина и Софи наистина възнамеряваше да направи всичко по силите си, за да й се хареса.
Софи въздъхна и си представи дългата вечер, която предстоеше. Заслиза по дюната. Чудеше се дали познава поне някого от гостите на майка си. Потънала в света на своите рисунки, Софи рядко излизаше сред хората и трудно общуваше с непознати или бегло познати хора, нещо, което беше като втора природа за останалите. По-малката й сестра Лиза веднъж й каза, че хората говорят за всичко, каквото им попадне пред погледа — например за красивата порцеланова ваза, която стои наблизо. Звучеше по-лесно, отколкото бе в действителност. Софи реши да не се безпокои за предстоящата вечер. Никой не очакваше от нея да бъде красавицата на бала.
Заслиза с неравната си походка по обраслата с шубраци дюна и след няколко крачки спря да си почине. Пое си дъх и погледът й улови някакъв ярък бял проблясък. Взря се. Забеляза един мъж, който вървеше по друга пътечка по дюните, точно под нея. И той си тръгваше от плажа, също като нея, но не я беше забелязал.
Видът му спря дъха й и Софи замръзна на място, забравяйки и самата себе си, и къде се намира. Той беше без шапка, гъстата му черна коса ярко контрастираше с ослепителната белота на фино ушитото му ленено сако. То беше небрежно разкопчано и вятърът го развяваше. Мъжът беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете на бледокремавите си панталони. Беше едър мъж, Софи виждаше това, висок и широкоплещест, но се движеше с грацията на дребните фигури, леко и изящно като черна пантера. Софи беше омаяна. От тази далечина не можеше добре да различи чертите на загорялото му лице, но те сигурно бяха невероятно красиви. Трябваше да го нарисува. Тя рязко седна долу, отвори скицника. Сърцето й биеше до пръсване. Започна да нахвърля силуета му.
— Едуард! Почакай!
Ръката на Софи замръзна и тя стресната хвърли поглед към жената, която тичаше по пътеката след непознатия. Софи позна съседката си, госпожа Хилари Стюарт. Защо, за бога, Хилари ще тича след този мъж в такъв вид, с пола, високо вдигната в едната ръка, и безсрамно откриваща дълги крака, обути в бели чорапи? После се сети какво може да е правила Хилари, и побледня, шокирана.
Софи си напомни сурово, че това не е нейна работа и че трябва да си върви. Опита се набързо да завърши скицата на непознатия, прибави още няколко щриха. После гласът му, мъжествен и нисък баритон, накара ръката й да замре. Софи вдигна глава, безпомощно омагьосана от мъжествения звук, и неволно напрегна слух.
Хилари се вкопчи в раменете му, полюля се, като че ли подухната от вятъра… или може би в очакване той да я целуне.
Сърцето на Софи заби още по-буйно. Точно както си бе помислила… както се бе опасявала. Зарови пръсти в топлия пясък, забравила за скицата, осъзнавайки единствено, че трябва да си иде, преди да е видяла нещо, което няма право да види… но не можеше да помръдне, нелепо парализирана.
Дочу гърления смях на Хилари. Софи отвори широко очи. Хилари бавно разкопчаваше раирания си жакет.
Той се запита дали вече не остарява преждевременно — със сигурност беше твърде стар за това. Африка не само бе изцедила силите му, но и го бе оставила с непоклатимото убеждение, че радостите на живота си струват да почакаш. Нямаше намерение да се отдава на разгул в пясъка, щом по-късно може да го направи на чисти хладни чаршафи. А и Хилари Стюарт бе излязла от леглото му скоро.
Усмихна се кисело. Беше се запознал с Хилари на едно парти преди няколко седмици, почти непосредствено след като се върна в града. Беше научил, че преди няколко години се е омъжила за доста по-възрастен мъж и наскоро е овдовяла. Едуард предпочиташе вдовиците; те се наслаждаваха на греха, без да чувстват вина или да му предявяват изисквания. Привличането беше взаимно и оттогава двамата имаха връзка.
Сега бяха поканени в лятната къща на Ралстънови. Хилари несъмнено беше накарала да поканят и него, но Едуард нямаше нищо против. Харесваше я и извън леглото, и в него, а през лятото в града беше истински ад. Сюзан Ралстън, тяхната домакиня, любезно им беше дала съседни стаи с врата помежду им и предната нощ Хилари не го остави на мира от полунощ чак до зори. Но явно тя беше доста по-малко заситена от него.
Зачуди се дали ентусиазмът му, някога безграничен, щом станеше дума за красиви и достъпни жени, не е започнал да изчезва.
Но той все пак си оставаше мъж и погледът му прелетя от кестенявия й влажен поглед към белите, твърде бели ръце, които откопчаваха копчетата на жакета й. Хилари беше ненаситна и чувствена, затова, въпреки че имаше най-добри намерения, като я знаеше каква е, слабините му потръпнаха.
— Скъпа, но това е недискретно — каза Едуард с провлачен тон.
Единственият отговор на Хилари беше една хитра усмивка. Тя отгърна прилепналия си жакет. Отдолу нямаше нищо, дори корсет. Гърдите й бяха големи и млечнобели, с рубиненочервени зърна.
Едуард сви устни и въздъхна. Не се сдържа да не обвие с ръка талията й, а дланта на другата му ръка подхвана тежестта на гърдите.
— Ще се видим по-късно — каза той с нисък и леко дрезгав глас. Тя изстена и изви шия назад. Палецът му се плъзна по зърното й, методичен и умел. Тя отново изстена:
— Едуард, луда съм по тебе, просто не мога да чакам.
Кожата й бе копринена и той продължи да я гали, понеже беше достатъчно хедонист, за да пропусне да се наслади на това, което правеше, но усети мъчителна тежест в панталоните си. За момент се изкуши да продължи, но й се усмихна очарователно:
— И двамата сме достатъчно възрастни, за да разбираме какво е да предвкусваш, скъпа — каза той, целувайки леко едното зърно, после притвори жакета й.
Бързо и сръчно закопча всичките черни копчета. Тя сграбчи китките му.
— Едуард… не искам да чакам. Не съм сигурна, че мога да чакам.
— Разбира се, че можеш — прошепна той усмихнат. — И двамата знаем, че е по-добре, ако изчакаш.
Ръката й се стрелна и обхвана стоманенотвърдата му ерекция.
— А ти как можеш да чакаш? — отвърна тя също с шепот.
— Скъпа, търкалянето в пясъка е неудобно. Тя въздъхна разочарована и примирена.
— Страх ме е, че ще се върнеш в Южна Африка и ще те загубя. Той се засмя и отстрани ръката й… може би малко колебливо.
— Никакъв шанс — каза той решително.
Едуард обви раменете й с ръка и я притегли към себе си за една бърза и естествена целувка. Но вниманието му бе привлечено от някакво внезапно движение и той трепна.
Погледът му пробяга бързо по обраслите с шубраци дюни точно над и оттатък Хилари. Очите му се разшириха. Над тях в пясъка беше коленичил някакъв воайор.
Той преглътна изненадата си и бързо отвърна очи. Но в ума му се запечата гледката на едни широко отворени жадни очи и едно красиво овално лице. Воайорът беше някакво младо момиче, със сламена шапка със синя лента, явно омагьосано от гледката, която двамата с Хилари представляваха.
Хилари бе сграбчила китките му, той все още я прегръщаше с едната си ръка, а ерекцията му изведнъж бе станала колкото оръдие.