почти петнайсет години, откакто е напуснал страната.
Софи хвана ръката на Джейк и я стисна; видя, че той е напълно съгласен с Едуард, но и същевременно ужасно му се иска да може да я отведе към олтара. Тя кимна бавно, осъзнавайки какво всъщност означава присъствието на Джейк… и до какво може да доведе. Обърна се към Едуард, кършейки ръце.
— След церемонията… Едуард… моля те. Не можем ли да отложим медения си месец с няколко дни?
Той обгърна с ръка раменете й.
— Разбира се, че можем.
Изведнъж очите на Софи се напълниха със сълзи.
— Това е най-големият подарък, който можеше да ми подариш, Едуард. Да върнеш баща ми… жив. Благодаря ти.
Едуард я хвана за раменете, притегли я към себе си и я целуна по устата.
Пред вратата се чуха внезапни стъпки и вътре влезе Слейд.
— Едуард! По-добре да отиваш вече пред олтара, преди преподобният Харгтър да е дошъл тук да те търси, да види тази сцена и да почне да задава въпроси. Задържах Ралстън колкото можах, но той започва да губи търпение и може всеки момент да дойде тук, ако не се лъжа!
Братята се погледнаха един друг и Едуард кимна.
— Още една минута — каза той. Слейд кимна и излезе от стаята. Едуард погледна към Софи, усмихна се кратко, после погледна към Сюзан. — Добре ли сте?
Сюзан кимна, но цялата трепереше.
В момента Софи помисли, че и Сюзан вижда Джейк за пръв път.
— Мамо — прошепна тя.
Но видя по какъв начин Сюзан гледа Джейк и се почуди дали това е първата им среща от петнадесет години насам. Би трябвало да е така. Мисълта, че през всичките тези години Сюзан е знаела, че Джейк е жив, беше направо непоносима.
Сюзан вдигна очи към нея за един кратък миг.
— Добре съм. — Тя вдигна брадичка, отказвайки да погледне към Джейк Не му каза и една дума. — Мисля, че е най-добре той да излезе.
Софи остана неподвижна, а сърцето й биеше до пръсване. Осъзна, че сега внезапното завръщане на Джейк поставя пред семейството й много проблеми, но каквото и да се случеше, това, че той беше жив и отново с тях, беше по-важно от всякакви бъдещи дилеми. Софи реши да бъде на страната на Джейк и Сюзан, независимо какво можеше да се случи между тях, независимо какъв скандал можеше да избухне.
Джейк отново прегърна Софи.
— Това е най-великият ден в живота ми — каза тихо той, — не само да бъда на твоята сватба, но и да те прегърна, да говоря с тебе така, както баща говори с дъщеря си. Обичам те, Софи. Ти си силата, която ме крепеше през всичките тези години, когато друг на мое място би се предал. Софи също го прегърна.
— И аз те обичам, татко. Винаги съм те обичала. Ужасно ми липсваше. Утре ще си говорим до насита. Толкова съм развълнувана… като си помисля колко много време ще можем да прекараме заедно.
Джейк се усмихна.
— След всичките тези години мога да почакам още половин ден, преди отново да се съберем. — Целуна я пак и стисна ръката на Едуард с истинско уважение. — Дължа ти благодарност, Едуард.
— Приемам я — каза Едуард. И добави меко:
— Добре дошъл у дома, Джейк.
Хумор проблесна в кехлибарените очи на Джейк.
— Добре дошъл в семейство О’Нийл, Едуард — каза той и излезе от стаята.
— Време е и аз да вървя, преди Харпър или вторият ти баща да дойдат да те търсят — каза Едуард. Очите му пламнаха от възхищение. — Господи, Софи, колко си хубава.
Софи грейна, а очите й още бяха влажни от сълзи.
— Мислех, че няма да го забележиш.
Софи слушаше как органът разлива великолепния класически и тържествен Менделсонов сватбен марш. Бенджамин й се усмихна и й протегна ръка. Софи я пое със замъглени от сълзи очи.
Бенджамин я поведе към осеяния с лилии олтар, покрит с червен килим. Софи се усмихваше през сълзи и Едуард се обърна към нея от мястото си до свещеника, толкова великолепен, колкото винаги си го бе представяла, че ще бъде в този ден. До него стояха брат му и баща му, а от другата страна на олтара бяха Сюзан, Рашел, майка му и снаха му. Погледът й намери Джейк, седнал в средата на църквата, и той й се усмихна. Софи погледна отново към Едуард с преливащо от любов сърце. И докато напредваше към него, обвита в облак бяла дантела и шифон, погледите им се срещнаха и останаха вплетени. Без съмнение това беше най-хубавият момент от живота й. Съдбата я бе благословила с най-големия възможен дар — дара на любовта.
ЕПИЛОГ
СЛЕД НЕВИННОСТТА
Ню Йорк, 1993 година
Тя вървеше с дълги бързи крачки по Парк авеню, пробивайки си път през тълпата. Бе висока метър и осемдесет, заедно с токовете си от пет сантиметра, облечена в черен кожен панталон, класическа бяла блуза, черен пуловер, метнат на раменете й, и огромен колан на Дона Каран с триредна златна верижка Косата й бе гъста, черна, съвсем късо подстригана Всички, край които минаваше, и мъже, и жени, я заглеждаха повторно, чудейки се коя е тя. Бе необикновено красива и казваха, че изцяло е приличала на дядо си.
Мара Деланза спря пред светлобежовия портик на „Делмонико“ и изчака портиерът на „Кристис“ да й отвори вратата и да се дръпне, за да може тя да влезе. Сърцето й биеше по-скоро от възбуда, отколкото от бързото ходене из центъра на града. Бе преценила, че обект номер 1502 ще излезе пред публиката около дванадесет и четиридесет и пет. Но ако обектите преди него се продадяха много бързо, неговият ред щеше да дойде около обяд. Сега беше единадесет и четиридесет и пет.
Мара не обърна внимание на неколцина дискретно облечени джентълмени от охраната и побърза към аукционната зала. Повечето места бяха заети. Сърцето й заби още по-бързо, когато разбра, че ей сега щеше да дойде редът на
Мара седна на едно незаето място на последния ред, достатъчно високо, за да може да вижда картината от Вламенк, която сега се продаваше. Цената бе стигнала вече сто хиляди долара. Устата й пресъхна. Тя отвори бързо каталога и намери отбелязаното за картината на баба й — за която толкова много се говореше, — която така съжаляваше, че някога е била продадена.
Мара затвори каталога, пожелавайки си баба й и дядо й да бяха още живи. Колко щяха да се зарадват, че След невинността отново излиза пред публика, след като е стояла скрита деветдесет и една години. Но и двамата бяха починали през 1972 година само за шест месеца, близо деветдесетгодишни, но запазили физическата и умствената си пъргавина и все още влюбени един в друг.
Мара често бе чувала баба си да се оплаква, че
