банкова сметка. Софи все още имаше голямо състояние и никога нямаше да разбере колко точно липсва от него. Когато съвестта й се събудеше, напомняйки й, че ограбва собствената си дъщеря, която обича, Сюзан пропъждаше този глас, повтаряйки си, че си е заслужила всяко пени, което е взела.
Сюзан въздъхна. Ако можеше, би променила онзи ден в Рандал Айлънд. Ако можеше, би променила всичко. Трудно й бе да си спомня сега, след толкова много години, защо така се е ядосвала на Джейк почти от началото на брака им. Този гняв и неговото пренебрежение към нея я бяха тласнали по кривата пътека, а привидното му безразличие към нейното поведение само я бяха направили още по-пламенна в изневерите й. Само да бе имала дори частица от мъдростта, която имаше сега!
Но дори тогава да се бе държала не толкова диво и по-разумно, Сюзан не беше сигурна дали връзката им щеше да бъде по-различна. Още от началото тя бе бурна и нетрайна, понякога изпълнена с насилие; Джейк се бе държал също толкова надменно и горделиво, колкото и тя. Но за всеки миг от ада имаха компенсация с поне един миг от рая.
Сюзан не искаше да си припомня нищо, нито доброто, нито лошото. Лежеше до втория си съпруг, взряна в тавана, със сълзи, които се стичаха по бузите й, докато оплакваше мълчаливо миналото.
Тя изтри очи с опакото на дланта, преглъщайки едно накъсано ридание. Сюзан не можеше да допусне това да се случи и със Софи. Дъщерята не бива да повтаря грешките на майка си. Майчинството не бе дошло за нея естествено, както за някои жени. Но след като Джейк способен и съвестен родител и с годините Сюзан разбра колко много всъщност обича дъщеря си. Тя обичаше Софи повече от всекиго другиго освен може би от Джейк. Пазеше я от живота още от онзи инцидент — още от смъртта на Джейк. Не можеше сега да отслаби бдителността си, не и когато това бе по-важно от всякога.
Сюзан реши, че този път ще пренебрегне съвета на Бенджамин. Този път ще се увери лично, че в Ню Йорк всичко е така, както трябва да бъде.
12
Софи го бе насочила към най-добрата галерия в града, която наскоро се бе преместила от Тридесет и шеста улица на Пето авеню. Едуард спря пред галерия „Дюран-Рюел“, една от най-реномираните световни компании, с клонове в Ню Йорк, Париж и Лондон. Сред клиентите й бяха някои от най-големите колекционери в света.
Едуард беше научил, че в последните няколко години там са били купени и продадени няколко картини от импресионистите, предимно Моне, но и Дега, и то най-вече по поръчка от клиенти. Едуард не разбираше много от изкуство, но в последните два дни си бе поставил за задача да научи нещо повече. Бе посетил няколко галерии и музеи. След добросъвестно наблюдение и изследване на много произведения неговото макар и нетренирано око му подсказа, че картините на Софи се доближават до тези на френските импресионисти, които тя обожаваше. Но се и различаваха: той не можеше да погледне въздушните балерини на Дега и да възкликне: „Ах, Софи рисува точно така“, защото нямаше да е вярно. Стилът й беше уникален, единствено неин.
Френският трикольор се развяваше над фронтона на зданието, наподобяващо античен храм. Едуард влезе вътре. Навсякъде беше застлано със светли килими. Озова се в една огромна изложбена зала. Картини с различни размери, повечето живопис, висяха по синьо-сивите стени и стояха подпрени на купчини из цялата галерия. Няколко скулптури стояха на пиедестали. Почти всеки инч пространство беше запълнен с произведения на изкуството, предназначени за продан. Едуард се поспря да се наслади на една малка скулптура, красива бронзова фигура на гола жена, и прочете надписа: Опост Роден.
— Мога ли да ви помогна, сър?
Едуард се обърна и видя един невзрачен млад мъж в тъмносив костюм с вратовръзка.
— Господин Дюран-Рюел? Младият мъж се усмихна.
— Господин Дюран-Рюел е извън града, уговаря покупката на Пиещият вода от Мане. — Той се усмихна, сякаш очаквайки реакцията на Едуард, който обаче само му отвърна на усмивката. — Но може би ще мога да ви помогна? Аз съм синът му.
— Сигурно ще можете. Господине, аз не съм купувач; фактически не съм дори особено запознат с изкуството. Но мисля, че мога да позная едно блестящо произведение на изкуството, когато го видя, и попаднах на един млад художник, чиито работи бих желал да ви покажа.
Усмивката на Дюран-Рюел-младши угасна.
— Наистина? И кой е художникът? Може би вече съм чувал за него?
— Това е художничка. Казва се Софи О’Нийл.
Той вдигна вежди.
— Жена? Ирландка?
— Тя е американка.
— Това едва ли би помогнало. Нашите клиенти търсят френското изкуство; вие навярно знаете това.
— Не продавате ли творби на американци? — запита изумен Едуард.
— Напротив, например Томас Ейкинс и Мари Касат, разбира се. В момента нямам нищо от Касат за продан, но имам един Ейкинс — Елате с мене; ще ви я покажа.
Донякъде смутен, Едуард последва въодушевения сега млад мъж през залата. Смущението му нарасна още повече, като видя един огромен портрет, който коренно се различаваше от маниера за рисуване на Софи. Беше нарисуван извънредно реалистично и с много тъмни бои.
— Колко струва това? — запита той от любопитство.
— Можем да получим за него хиляда долара, тъй като господин Ейкинс е реномиран автор.
— Той ли е единственият американец, когото продавате тук?
— Понякога може да продадем и нещо друго, но обикновено от емигрирали, които живеят в чужбина, като например Касат. Много се продават френски картини от осемнадесети и деветнадесети век, винаги има голямо търсене на холандски майстори от седемнадесети век. Наскоро много търсеха Гоя.
Като видя смущението на Едуард, той обясни търпеливо:
— Това е испански художник от началото на деветнадесети век, не особено познат тук, но едни от най-големите ни клиенти, господин и госпожа Хавимайър, го открили и искат да купят още негови картини.
— Може ли един колекционер да направи това? Да предизвика търсене на неизвестен художник? — Едуард бе удивен и обнадежден.
— Само ако купи много от картините на този художник. Това, разбира се, намалява цената на изкуството му.
Едуард беше почти сигурен, че ако Софи успее да проникне в тази престижна галерия, бързо ще бъде открита от някой голям колекционер.
— Споменахте два пъти една художничка. Коя е Мари Касат?
— Още една голяма авторка, известна с третирането на сюжета „майка-дете“. Понякога погрешно я наричат импресионистка, но в действителност зрелият й стил е напълно уникален. Тя е американка, но живее във Франция от много години.
— Много ли картини продава?
— Да. — Жак се усмихна. — Но не винаги е било така, господине. Допреди няколко години се бореше така, както мнозина от днешните успели художници.
— Бихте ли дошли да видите работите на госпожица О’Нийл?
Мъжът се поколеба.
— Защо не ми дадете адреса на ателието й и когато имам време — когато се върне баща ми, — ще си уредя среща с нея.
Едуард знаеше, че той няма намерение да иде.
— Тя е изключителна — каза той меко.
Младият мъж, който се обръщаше да си тръгне, се извърна и срещна внимателния поглед на Едуард.
