— Нищо няма да загубите, ако отидете, освен малко време… и ако съм прав, много ще спечелите — каза Едуард.
— Добре. Ние имаме телефон. Нека ви дам номера. Говорете с художничката и ми уредете среща. Сутрин ми е най-удобно.
Едуард се усмихна и двамата мъже си стиснаха ръце. Но когато напусна галерията, усмивката слезе от лицето му. Той погледна часовника си. След един час трябваше да бъде у Ралстънови. Беше обещал на Софи да й позира.
Софи трепереше от вълнение, така нетърпелива да започне най-новото си приключение, че не можеше да чака пристигането на Едуард. Бе подготвила ателието си още преди часове: бе сложила един стол до малка масичка, постлана с бяла покривка, пред прозореца, който гледаше към градината. Диви цветя във всички цветове на дъгата украсяваха масичката наред с позлатените порцеланови чинии, кристалните чаши и блестящите сребърни прибори. Искаше да отидат в „Делмонико“ още няколко пъти, за да може, когато бъде готова, масата и фонът да изглеждат точно така, както трябва.
Софи се стресна, когато чу почукване на вратата. Госпожа Мърдок подаде белокосата си глава.
— Софи, имате посетител. — Лицето й грееше.
Софи предположи, че тя и Дженсън погрешно са сметнали Едуард за неин ухажор и че това ужасно им харесва. Беше се опитала да им каже как стоят нещата, но те не искаха и да чуят, настоявайки, че Едуард я обожава. Софи се бе отказала да ги разубеждава.
Сега сърцето на Софи за малко спря. Едуард трябваше да дойде едва след един час; беше подранил. Тя се запита дали и той е толкова развълнуван от перспективата да работят заедно, колкото и тя. Отметна косата си зад ушите и каза зарадвано:
— Поканете господин Деланза, моля.
— Не е господин Деланза. Друг джентълмен ви е дошъл на гости, Софи. — Госпожа Мърдок явно бе очарована. — Господин Хенри Мартен, в зеления салон е — каза икономката. — Надявам се, няма да има нужда да му казвам, че сте неразположена, нали?
И тя се намръщи при тази мисъл.
Софи беше изненадана. Какво прави тук Хенри Мартен? Нямаше ни най-малка представа какво може да иска.
— Не, ще го приема — каза тя на госпожа Мърдок и я последва към предната част на къщата.
Помисли, че за каквото и да е дошъл Хенри Мартен, ще си иде много преди Едуард да дойде да й позира.
Хенри Мартен стоеше в средата на салона, с ръце в джобовете на торбестите си панталони и с малко неловко изражение. Тъмният костюм не му стоеше добре, беше му малко голям. Той се изчерви, като видя Софи.
— Надявам се да не съм ви обезпокоил — каза той.
— Ни най-малко — отвърна Софи с усмивка. — Добър ден, господин Мартен. Как сте?
— Добре, благодаря. — Той стана още по-червен. — Трябва да кажа, че изглеждате много добре, госпожице О’Нийл.
Софи кимна и се усмихна, но в същото време се съмняваше. Косата й беше сплетена на дълга, дебела плитка и както винаги, бе облечена в обикновена тъмносиня поля и бяла блуза. Посочи към два стола и двамата седнаха.
— Помолих Дженсън да донесе нещо освежително — каза тя.
— Благодаря. — Той се размърда. — Пристигнах в града за няколко седмици и възнамерявах по-рано да ви посетя, но имах няколко клиенти и до уши бях затънал в работа.
— Това е чудесно — каза Софи искрено.
Но се учуди. Наистина ли е дошъл да я ухажва? Той се усмихна, явно поласкан.
— Да, така е, но не е толкова чудесно, колкото би трябвало, защото ми пречеше да ви видя.
Софи премига и изправи гръб.
Сега Хенри беше червен като цвекло. Заби поглед в ръцете си, сключени в скута.
Седяха във внезапно настъпилата тишина, Софи премного смаяна, за да измисли някакви учтиви фрази, когато Дженсън се появи със сребърен поднос, отрупан със сладкиши, и кана от Уеджуудски порцелан, пълна с горещо черно кафе. Софи сложи чашките в чинийките и наля кафе на двамата, прибавяйки гъста прясна сметана и захар, като се възползва от възможността да възстанови самообладанието си. Подавайки му чашата, тя каза:
— Къде е кантората ви?
Той отговори бързо и с облекчение:
— В центъра, недалече от Юниън Скуеър. — Изкашля се. — Може би ще мога да ви я покажа, някой път, когато сте свободна?
Софи пак го погледна смаяно, после се сепна и бързо отвърна:
— Добре.
Хенри остави чашката си, без да бе отпил и една глътка.
— Всъщност, госпожице О’Нийл, надявах се, че ще мога… ъ-ъ… да ви изведа на езда някой ден в парка.
Софи също остави чашката с чинийката, но по-внимателно. Погледна го с широко отворени очи. Хенри беше мил наистина, но в живота й нямаше време за езда из парка. Макар че идеята бе достатъчно привлекателна и романтична. Най-накрая й просветна. Той
Хенри взе учуденото й мълчание за отговора, който искаше да получи.
— Може би дори тази сутрин?
Софи си възвърна дар слово.
— Наистина, господин Мартен, би ми било много приятно да пояздя с вас из парка.
Сърце не й даде да каже не. И заради тайната си мечта, в която се бе виждала усмихната, красива, весела, под ръка с джентълмен, който я ухажва, точно както останалите млади жени на нейна възраст. Сега обаче този джентълмен ухажор подозрително приличаше на Едуард.
Софи отблъсна абсурдната мисъл.
— Тази сутрин е невъзможно. Виждате ли, очаквам Едуард Деланза.
Хенри трепна, после я зяпна и накрая отново почервеня.
Софи веднага разбра, че е допуснала грешка. Хенри помисли, че Едуард също я ухажва. Тя почувства как бузите й започват да се изчервяват.
— Не ме разбрахте. Той не ми е обожател. Съгласи се да ми позира.
— Да ви позира?
— Аз съм художничка, нали не сте забравили?
— Да, разбира се; за момент ми излезе от ума.
Настъпи неловко мълчание.
След миг Дженсън въведе в салона Едуард. Беше подранил. Софи скочи и го посрещна сияеща. Той също й се усмихна, трапчинките се очертаха на бузите му, а погледът му се плъзна по нея с топлота, присъща единствено на любовниците.
— Добро утро, Софи — каза той с толкова интимен тон, че от това самият поздрав прозвуча многозначително. Отмести очи към Хенри, но усмивката не слезе от лицето му. — Да не ви попречих?
Хенри също бе станал.
— Не, разбира се, че не. По-скоро аз съм ви попречил.
— Не, не пречите, мога да ви уверя — каза Едуард, приближи се към него и приятелски го потупа по рамото. Погледът му се плъзна по подноса с недокоснатите сладкиши и кафе. — Моля ви, продължете.
И докато Хенри нерешително сядаше обратно на мястото си, Софи запита:
— Ще се присъедините ли към нас?
Сега усмивката й беше по-широка и тя усети как Хенри я гледа втренчено… и как ли всичко това изглежда в неговите очи.
— Разбира се — каза Едуард.
Когато всички седнаха, настъпи тишина. Едуард погледна първо Хенри, после към нея, докато Хенри
