— Значи ще трябва после и да го връщаме — понацупи се Ники. — Но те пак ще го убият.
— Може би ще поиска да остане някъде другаде — възрази му Нуми, неотстъпчива в своята доброта.
Завършил песента си, Короторо отново се поклони на своите спасители.
— Кажи му да не ми се кланя толкова, иначе няма да го взема с нас — рече Ники. — Ние сме равни, не сме му там някакви бебешори.
— Но това сигурно е техен обичай, Ники! Не бъди такъв! С него ще ни бъде по-весело, ще видиш. Не чу ли какви хубави песни пее? Ето го! — скочи тя ликуващо. — Ето го, там!
Макар и да не разбра думите й, Короторо също погледна към небето, където сочеше ръката на момичето. И падна на колене като пред някакъв олтар.
От безброя звезди бе се откъснала една и стремително се носеше право към тях. Ставаше все по- голяма и по-слънчево жълта.
— Той ли е? — попита Ники с разтуптяно сърце.
— Нали ти казах! А ти не вярваше. Не е останал тука да ни чака, за да не го види някой. Това би било вмешателство в живота на тукашните хора.
— А Короторо нали ще го види?
— Но той ще дойде с нас, забрави ли?
— Красив е — рече момчето. — Като метеор се носи!
И се чувствуваше не само признателен на това загадъчно същество, чувствуваше, че го и обича сега, както се обича роден дом.
Космическият Пегас описа един плавен кръг над главите им, избра си място и легна на десетина метра от пирамидката, която бяха натрупали от тревни чимове. Понамести се като огромна птица, когато ляга да мъти, и светлината му угасна. Но ламомагаретата чак сега се подплашиха и хукнаха в обратна посока. Каруцата ужасена задрънча подире им.
Никой не тръгна да ги гони, защото и никому вече не бяха потребни.
— Хайде, Короторо — подкани го момичето. — Трябва веднага да отлетим, докато не е дошъл някой.
Дебелият певец обаче не помръдна от мястото си. Стоеше на колене пред Мало, сякаш му се молеше.
— Не се плаши, мили Короторо. Това е само една добра звезда, която ще ни отведе при другите звезди — постара се тя да му говори в тукашните представи. — После, ако желаеш, ние ще те върнем отново на това място. Само да се убедиш, че твоята истина за световете е вярна.
— Ами ако излезе невярна — неочаквано заклати глава певецът. — Ако звездните се окажат прави?
— Но нали ти казах, че е точно така, както ти го пееш!
— Вярвам ви. И съм много щастлив, че моята истина е вярна.
— Защо тогава не искаш да дойдеш?
— Ами ако все пак излезе невярна?
— Буф, съвсем не те разбирам — едва не изплака момичето. — Хем вярваш, хем не вярваш! Защо я пееш тогава, като не вярваш в нея?
— Вярвам, вярвам в нея — побърза да я увери той. — Но ако излезе невярна, тогава аз значи лъжа хората. Ако пък излезе вярна, тогава няма да бъде вече моя истина. А сега си е само моя, разбираш ли?
— Не те разбирам — безпомощно отвърна момичето и се обърна към Ники за съвет.
Успокоен от присъствието на Мало, Николай отново можеше вече и да се шегува.
— В своя дълъг и не лек живот — започна той с гласа на прадядо си — аз май не съм срещал такъв певец. Той…
— Ники — сопна му се момичето. — Пак искаш да кажеш нещо лошо.
— Съвсем не, аз…
Но Короторо го прекъсна с настойчиво гукане, досетил се навярно, че се карат заради него.
— Аз мога да пея само за истини, които са мои, разбираш ли? — настоя той да обясни своето поведение. — За други истини не мога да пея. Ако после разказвам тук, че лично съм бил при звездите, никой няма да ми повярва. А така беззвездните знаят, че това са мои песни. Те обичат такива песни и ми вярват. И все повече хора ще ми вярват. Дори някои звездни ми повярваха и вече се отказаха от звездите си, и започнаха да работят също както беззвездните.
— Още ли се дърпа? — попита Ники, раздразнен от неоправданото, както му се струваше, губене на време.
— Не иска. Нямало после да му повярват. А сега му вярвали. Пак тая странна логика! Чакай да се посъветвам с мозъка си. — Тя се заслуша в себе си и скоро додаде. — Хората тук изглежда вярват повече в истината, която е в песните, отколкото в истината, която е пред очите им. Странно, нали?
— Напомни му, че ще го убият!
Певецът тъжно поклати глава, след като изслуша напомнянето.
— Така е, ще ме убият. Но тогава още повече хора ще ми повярват. И ще запеят песните ми. И когато всички ми повярват, ще ми вдигнат паметник. А в паметниците най-много се вярва.
— Какво казва? — попита Ники. — И по-бързо, моля ти се! Стига сте дрънкали.
— Какво е това „дрънкали“?
— Дискутирали, разисквали, обсъждали… — изреди той бързо няколко пояснения, като се стараеше момичето да не отгатне от мислите му, че не са съвсем верни.
— Аха — рече все пак малко недоверчиво Нуми и му предаде думите на певеца.
Ники се позамисли, но палавостта му надделя.
— Странно е наистина, но може и да е прав. — После рече с гласа на прадядо си. — В своя дълъг и не лек живот, Нуми, аз съм забелязал, че хората по-лесно вярват на камъните, отколкото на истините.
— Обичам го! — въздъхна момичето.
— Чак пък толкова — изревнува момчето. — Като го обичаш, не помисли ли за времето? Ако е вярно, че Мало го умъртвява, пък тука се удължава, тогава знаеш ли какво ще стане? Когато го върнем, тук няма да има вече ни звездни, ни беззвездни. На кого ще пее тогава истините си? Бъдещите хора ще си ги знаят. И ще му се смеят. Това ще означава ние да го убием. И то много по-жестоко. Човек трябва да си седи в своето време и там да се бори за правдата. Истините на чуждите цивилизации са чужди истини.
Нуми го изгледа удивено.
— Ники, но ти си можел да говориш така умно както моят изкуствен мозък! И той ми подсказва същото.
Момчето не знаеше дали да се засегне, или да се чувствува поласкано. Рече смутено усмихнат:
— Хайде, хайде! Няма да се дадем на някакъв си там изкуствен мозък, я! Да тръгваме!
И за да съкрати сбогуването, той пристъпи към все още коленичилия певец. Хвана го за раменете, изправи го и го прегърна, тупайки го по гърба.
— Довиждане, Короторо! И се дръж! Не се давай на тия глупаци, на които звездите им служат само да си кичат с тях коремите.
Каза го, макар да знаеше, че няма да го разбере, но певецът сякаш все пак го разбра и храбро се изпъна в прегръдката му.
Нуми също го прегърна и изхлипа на рамото му.
— Довиждане, мили Короторо! Песните ти са много, много хубави! Аз ще ги отнеса в другите светове, та и там да ги пеят.
Това беше вече на неговия език и певецът отново падна покъртен на колене пред спасителите си. Но земното момче не обичаше такива „глезотии“, както ги наричаше то. Върна се, подвикна му едно строго „Ей!“ и решително го изправи. Дори повдигна с ръка дебеличката му брадичка, та да изправи и главата му. И това беше последното им вмешателство в работите на тая цивилизация.
Двамата извървяха разстоянието до Мало гърбом и все му махаха с ръце. Чак докато изчезнаха с главите напред в меката и пропусклива плът на загадъчното същество. А Короторо продължи да стои така, както би стоял навярно върху постамента на бъдещия си паметник.
