Тя обаче не го остави да се надигне. Хвана го с две ръце за ушите и забоде носа си в бузата му. Момчето се задърпа и доста грубичко се освободи от ръцете й. Ушите му светеха така червени, че в цивилизацията, която току-що бяха напуснали, сигурно щяха да платят за тях колкото за най-скъпите червени звезди.
— Прощавам ти, само защото си експериментална.
Но думите му не бяха чак толкова сърдити. Можеха да минат и за шега. Защото, какво пък толкова? На героя винаги се полага целувка, а той си се чувствуваше мъничко герой на това приключение.
Нуми бе се отправила мълчаливо нанякъде. Той се обезпокои:
— Ало, експеримента! Накъде?
— Ако още веднъж ми кажеш така, аз пък ще ти викам „Лудото“!
— Ти май се разсърди?
— Не, но не разбирам защо си такъв.
— Чужда цивилизация, какво да се прави!
— Да, вярно! Ти произхождаш от маймуна — показа момичето, че въпреки изкуствения си мозък, умееше да иронизира. А може би защото той беше изключен сега. И тя посегна към ухото си. — Прощавай, но ще го оставя включен. Искам да разбера защо веднъж се държиш като дете, друг пък като истински мъж.
— Недей! Сигурно е от пубертета.
— Какво е това?
Ники виновно й разказа за тая доста неприятна възраст, когато още не си станал мъж, но вече не си и дете. И лесно избухваш, и лесно бликват сълзите в очите ти, а след буйна радост понякога те обзема страшна безименна скръб.
— И гласът ми затова е такъв дрезгав — рече той.
Нуми изпитателно го гледаше, сякаш да се увери, че наистина е такъв: ни дете, ни мъж и да разбере какво ще да е пък третото, което лежеше между тях. Но внезапно притича към него с уплашен вик.
— Какво е това?
Хвана отново още неизбледнелите му уши и обърна лицето му към светлината на фенерчето.
— Цялата ти страна е в някакви… някакви… — не намери тя думата. — Не те ли боли?
— Не, какво има? — разтревожи се Ники и веднага усети сърбежа.
Бузата го засърбя „адски“, както би се изразил той на Земята. Пръстите му напипаха някакви едри мехурчета или пъпки.
— Да не би… Да не би защото… Ще питам мозъка си — каза експерименталното момиче и натисна копченцето зад ухото си. Послуша мъничко, рече: — Несъвместимост, казва той. Навярно от целувката ми. Несъвместимост на организмите.
— Ще мине — храбро я успокои Ники. — Нашите доктори го наричат алергия. Като дете бях много алергичен. И все на хубави неща! На ягоди, на мед, на шоколад…
Той прекъсна изброяването си и пак се сконфузи, защото думите му, че бил алергичен все на хубави неща, сякаш се отнесоха и за целувката й.
Ники, който за пръв път излизаше в Космоса, не знаеше, естествено, че това не е същата алергия. Но всеки от вас, който е целувал същество от друга планета, знае, че бузата му веднага се изприщва.
14
КАКВО Е „ДРЪН-ДРЪН“? ПРОЩАВАНЕ С ГЕРОИТЕ
Нуми беше неутешима.
— Но това е ужасно — каза тя. — Да не могат две цивилизации да се целунат!
— Е, няма пък да се целуват! Много важно! — изръмжа Николай и му идваше да одере кожата от бузата си.
— Всмукни от тръбичката с лекарството в шлема. Може да помогне.
Той я послуша, но нахлузи целия шлем, за да скрие лицето си. Сигурно изглеждаше много грозно с тия пъпки.
Капчицата лекарство, която пусна тръбичката, мигом проникна с хиляди тънки иглици в езика му, в цялата му устна кухина. Беше толкова неприятно, че той престана да усеща за известно време сърбежа. Стресна се: дали това лекарство от чуждата цивилизация нямаше да го отрови, щом дори целувките й са отровни за него? И побърза да махне шлема.
— Още не е минало — рече Нуми. — Ела, ще го намажем с храната на Мало. Може би като се нахрани кожата, да и мине.
И тя виновно му подаде ръка. Ники знаеше вече откъде се минава за оня казан с чудодейната каша, но я пое, защото не взеха фенерчето. Той пак нямаше да позволи да го използуват, докато се събличат и обличат.
В тесния проход обаче трябваше да се пуснат, а момичето излезе напред, за да води. Мълчаха и пълзяха слепешката в непрогледна тъмнина.
— Нуми — обезпокои се момчето, — а Мало накъде лети сега?
— Не знам.
— Как така не знаеш? Ами ако ни отнесе кой знае накъде?
— Нека ни отнесе кой знае къде! — отзова се гласът й като треперливо ехо.
Много особено му прозвуча този глас и той запита предпазливо:
— Нуми, плачеш ли?
— Плача! — изхлипа тъмнината пред него.
— Но защо? Ти не си виновна.
— Сигурно си нямам на Пира вече ни мама, ни татко, ни никого. Пък ти си несъвместим с мен.
Николай спря да пълзи, защото стените на прохода сякаш го стиснаха със смазваща сила и от двете страни. Нима и той си нямаше вече нийде никого по света?
— Нуми! Къде си? — извика той почти в ужас.
Бе му се сторило, че я е изгубил в този непрогледен мрак, че никога не ще се измъкне сам от него.
— Тук съм — обади се тя съвсем отблизо.
— Подай ръка, не те виждам.
— Подадох я — каза тя.
Ники застана на колене и зашари с пръсти пред себе си, Най-после те докоснаха, а после и сграбчиха нещо крехкичко, топличко и разтреперано като врабче.
— Вече ми мина — увери я той. — Сигурно вече ми е минало, нищо не усещам. Не плачи! Ще измислим нещо. Някоя много хубава игра! Знаеш ли, на мен понякога ми идват такива луди мисли! Затова ми и викат „Лудото“, не толкова заради името…
— Смачка ми пръстите! — прекъсна го тя.
Той отпусна ръката й, но я задържа в своята.
— Искаш ли аз да ти казвам знанията, които има в изкуствения ми мозък, та да ги научиш и ти? А ти пък ще ме научиш как да ми идват луди мисли.
Не такава игра си представяше Ники Лудото. А и как щеше да я научи да и идват луди мисли в главата, когато там непрекъснато се обаждаше тоя неин толкова сериозен изкуствен мозък? Но по-важното бе, че тя вече не плачеше, а за да я и развесели, той каза с гласа на мъдрия си прадядо:
— В своя дълъг и не лек живот, Нуми, аз не съм срещал такова чудесно момиче като теб!
— Наистина ли? — тихичко попита тя.
— Честна дума!
Сега пък тя смачка пръстите му. Но то явно бе от благодарност.
— Кажи после на Мало да ни намери някоя планета със страшни зверове — закани се Ники храбро на бъдещето. — С такива зверове, дето ги няма никъде по света!
