Момичето извади нанически от чантичката си една от ония миниатюрни технически чудесии на своето време, положи я на пейката и апаратчето веднага заговори малко хрипкаво, като болна старица, но с познати му интонации:
— Нилс, когато ще слушаш отново гласа ми, не само проклетата Звезда на Барнард ще ни е разделила, ще ни е разделило окончателно и времето. Аз ще съм си отишла от този свят, но не намерих сили да си отида, без да съм оставила в него поне своята любов към теб. Прекалено голяма се оказа, Нилс, за да мога да я отнеса със себе си. Затова и извърших престъплението — спрямо закона, спрямо момичето, което ще ти връчи гласа ми, вероятно и спрямо теб самия. Защото ти имаш право да си ме забравил, а аз нямам право да ти се сърдя. Но ти си достатъчно отмъстен, Нилс, аз самата се самонаказах жестоко заради страха си да напусна Земята. Един час след старта ви бях готова да те догоня, но вече нищо друго не можеше да те догони освен ония няколко думи, които ми разрешиха да пратя подире ти, за да узнаеш, че съм се разкаяла. И целия си живот преминах с очи, вперени към звездата, която погълна щастието ми? След малко, и мъртви, те ще гледат натам.
Нилс бе скрил лице в шепите си, така че брадата му като пяна бе бликнала над тях, и не усещаше пороя от болка и страх, с който го обливаха живите очи на Зина от пейката.
— Нилс, не знам дали си ми простил — продължи миниатюрното апаратче след кратката пауза. — Но не с надеждата за прошка ти изпращам отново себе си, по този начин. Не за изкупление престъпвам лекарската си клетва. Ето простата сметка на едно измъчено женско сърце: в програмния вариант ти ще летиш около петдесет години, но понеже ще прекарате две трети в анабиотичен сън, ще си запазил младостта и здравето си. На Земята обаче ще са изминали столетия заради тая чудовищна зависимост на времето от пространството и скоростта ви. Кого ще завариш на Земята, Нилс, запитах се аз в своята неизлечима мъка. Кое ще стопли душата ти в този вече съвсем чужд за тебе свят? И няма ли една жена природно право да облече роклята, с която е изпратила любимия си, та да го посрещне в познатия му скут, съхранил за него цялата си топлина? Прости ми, Нилс, ако отново съм сбъркала! Сега вече моля за прошка. Направих го единствено от желанието си да бъдеш щастлив, когато се завърнеш. А ако наистина съм сбъркала, то не бъди прекалено жесток към моето копие, защото то ще е пренесло през вековете не само образа ми, но и моята неизкупена вина. Обичам те, Нилс. Дано това допринесе мъничко за едно ново твое щастие на Земята.
Апаратчето млъкна, без естественото „сбогом“ или „довиждане“. Навярно защото Зина продължаваше да седи на пейката.
Нилс Вергов опъна силно кичурите на брадата си, заплели се между пръстите му, опъва ги, докато болката разбуди най-после тялото му. Осемте години, прекарани в свирепия свят на Звездата на Барнард, не бяха го хвърляли в по-голяма безизходица. Изправи се бавно, бавно се обърна. Момичето каза в собствената си безизходица:
— То е за теб, можеш да го вземеш.
— Вие… всъщност помните ли я?
— О, не, не е възможно! Но това, което казва, е вярно. Била е много нещастна. Цял живот! А заради теб все го е удължавала. Не се е и омъжвала. Родила е само едно момиче чрез изкуствено зачатие. Това е прабаба ми. Тя ме и отгледа според завещанието й заедно с майка ми, която… Но аз всичко знам, всичко помня, защото… защото аз съм тя… Помня дори как сме се целували там, край морето. Ето, аз нося филма, който сме си направили тогава, и всичките твои филми и снимки. С тях съм отраснала, Нилс, разбираш ли! На тях аз виждах теб и себе си, не друга жена, себе си!
Той грубо спря ръката й, посегнала към старинната Зинина чантичка, сепна се в грубостта си, сепна го крехката китка, огънала се в юмрука му. Нещо помътн измъчения му мозък, онова, което непрекъснато го помътваше, откакто бе се завърнал. Той се втрещи в откритата и шийка, после сграбчи реверите на блузката й, разтвори ги, оглуша от стържещата експлозия на съдрания плат. В края на ключицата върху прозрачната белота на кожата лежеше кадифеният бисер на мъничка бенка. Като око на катеричка, като капчица от мрака на Космоса. Да, клонинговата присадка не мамеше никога. Не бе забравила и бенчицата.
— Целуни я, Нилс! — пошепна момичето над главата му.
— Махай се! Веднага се махай!
Момичето заплака, раменете й зиморничаво трепереха — също като раменете на Зина в оная вечер, когато му съобщи, че няма сили да тръгне с експедицията.
— Аз нямам право да се намесвам в живота ти — каза й той със същата пресипнала гордост, с която й го каза и тогава.
— Нилс, ти си в живота ми от мига, когато почувствувах какво е любовта. От дванайсетгодишиа аз знам, че мъжът, когото обичам, не се намира на Земята, че това е първият човек, полетял към звездите, че когато се върне, той ще бъде мой.
— Не! — каза Нилс, осъзнал, че друга Зина плаче цред него, не онази, отдавна мъртвата. — Не, не, разберете… Вървете си, момиче! Избийте това от главата си!
То усети своята голота, изчерви се и притисна с ръка гърдите си, защото блузката вече не можеше да се затвори. От това нежната й фигура стана още по-трогателно безпомощна, макар и мъничко театрална в позата си. Но и някогашната Зина преживяваше вълненията си с мъничко театралност или поне така изглеждаше на фона на другите кандидатки за междузвездния полет.
— Не ме пъди, моля те, не ме пъди! Как ще живея? Аз съм възпитана да те обичам.
Беше обезсилващо красива. Когато в бурните перипетии на първите им любовни месеци, през които трябваше да се нагодят един към друг за бъдещия полет, Зина заплакваше, в него избухваше омраза. Плачът й му отнемаше решителността. Но тогава и най-силно я обичаше. Сега също мразеше това разплакало момиче и едва се сдържаше да не го задуши в прегръдките си. Бягащият от хубостта й поглед зърна апаратчето на пейката и то му се примоли: „Не бъди жесток, Нилс!“ Той скръсти ръце на гърдите си, за да не посегнат, изпъна се и все пак несъзнателно показа непомръкналата сила и младост на плещите си под древната космонавтска куртка, с която демонстративно не се разделяше.
— Я ме погледнете, момиче! Но не през диоптрите на лудите си баби! Аз ли съм този, когото сте очаквали? Хубаво ме вижте! Едно изкопаемо, плезиозавър някакъв…
И като за доказателство заскуба побелялата си брада, разкриви уста от болката на съпротивата си. Тя се уплаши.
— Не ми говори на „вие“, Нилс! Днес звучи обидно.
— Ахааа, чухте ли се какво казахте! Днес това звучи обидно, днес! Аз не съм от днес, ясно ли ти е и не мога да стана! Лекарите ли те пратиха? Да ме върнеш на Земята, а?
— Никой не знае — пошушна сломено момичето. — Затова и не ме пускаха досега при теб. Ннлс, разбираш ли, не мога да си ида така! През целия си живот съм те чакала да се върнеш…
— Целият ти живот, мило момиче, се състои от двайсетина годинки. А моите са седемдесет и осем плюс вековете разлика във времето.
Тя скочи от пейката, навярно за да му докаже, че времето няма значение за нея, но той се дръпна назад, ослепен от бликналата наново голота на гърдите й. Зина се сгърби, прихвана блузката, чантичката се изхлузи от другото й рамо, падна на пейката.
— Прощавай! Аз така внезапно те нападнах… Но като все не ме свързваха с теб! Пък живеех и с вярата, че няма при кого другиго да се върнеш освен при мене. Ще чакам в хотела. Вземи това!
Несръчно, защото отново придържаше блузката си, тя извади нещо от чантичката, положи го до апаратчето. Той веднага позна касетката с филма от последната ваканция преди полета, която прекараха със Зина в една палатка край морето.
— Не, момиче — отново не я назова той по име. Не смогна и да не бъде жесток. — Слез на Земята! Аз също не съм вече сред звездите. И забрави тази история! Ти не си копие, нечовешко е да се живее като копие.
— Пиле, защо настояваш да се повтори трагедията, без да си направил опит… Та аз не съм ти чужда, Нилс!
— Днешното човечество също има нужда от нещастна любов. Пък твоята бързо ще мине, млада си.
Зина пристъпи плахо към него. В очите и около устните й трепкаше същата стопяващо чаровна мъка, с
