първото му назначение извън столицата, Хун беше настоял да го придружи въпреки напредналата си възраст. Тогава съдията го назначи за инспектор на трибунала. Но той направи това най-вече за да даде на Хун официална длъжност. Главната задача на Хун беше да служи като доверен съветник на съдията, който можеше открито да разговаря с него по всякакви въпроси.
— Изминаха два месеца, откакто сме пристигнали тук, Хун — обобщи съдията, — а в трибунала не е докладвано за нито един по-съществен случай.
— Това означава — рече Хун, — че гражданите на Ханюан са хора, почитащи законите, Ваша Милост!
Съдията поклати глава.
— Не, Хун — каза той. — Това означава, че те крият действията си от нас. Както ти каза преди малко, Ханюан се намира близо до столицата. Но поради разположението си на брега на това планинско езеро той винаги е бил малко или повече изолиран. Малцина от други места са се заселили тук. Ако в такова плътно затворено общество се случи нещо по-особено, хората винаги правят всичко възможно, за да го запазят скрито от управителя, който за тях е чужд човек. Повтарям, Хун: тук стават повече работи, отколкото изглежда на пръв поглед. И после, тези загадъчни истории за езерото…
Той не довърши изречението си.
— Ваша Милост вярва ли в тях? — попита бързо Хун.
— Да вярвам ли? Не, не бих стигнал дотам. Но като чувам да говорят, че миналата година четири души са се удавили и телата им така и не са били намерени, аз…
В този момент двама здравеняци, облечени в прости кафяви халати, с малки черни шапки на главите, излязоха на терасата. Това бяха Ма Жун и Цяо Тай, другите двама помощници на съдията. Те бяха високи повече от шест стъпки и имаха широки рамене и дебели вратове на опитни боксьори. След като поздравиха почтително съдията, Ма Жун каза:
— Определеният за пиршеството час наближава, Ваша Милост! Паланкинът ви е готов и чака долу.
Съдията стана и огледа двамата мъже пред себе си. Ма Жун и Цяо Тай бяха бивши „братя от зелените гори“ — както меко се наричаха скитащите по пътищата разбойници. Веднъж, преди три години, те бяха нападнали съдията на един пуст път, но той им бе направил такова впечатление с безстрашието и силния си характер, че и двамата бяха зарязали своята кръвожадна професия и го бяха помолили да ги вземе на служба при себе си. Съдията, трогнат от искреността им, бе удовлетворил тяхната молба. Сега той не съжаляваше за това. Оттогава тази прекрасна двойка му служеше вярно и се бе оказала крайно полезна при залавянето на опасни престъпници и изпълнението на други трудни задачи.
— Току-що казвах на инспектора — рече им съдията, — че в този град се случват много работи, за които ние не знаем. Докато трае пиршеството на Кораба на цветята, вие двамата ще направите добре, ако оставите слугите и екипажа да си пийнат хубавичко и ги накарате да се поразбъбрят!
Ма Жун и Цяо Тай се ухилиха. Никой от тях не беше против едно добро сръбване.
Четиримата мъже слязоха по широките стъпала, водещи надолу към централния двор на трибунала. Церемониалният паланкин на съдията беше готов и го очакваше. Ди се качи в него заедно с Хун. Дванадесет носачи поставиха дръжките на мазолестите си рамене. Двама бързоходци тръгнаха напред с големи книжни фенери, върху които се виждаха надписи: „Трибунал на Ханюан“. Ма Жун и Цяо Тай вървяха след паланкина, следвани от шест стражници в кожени наметки, с червени пояси и железни шлемове на главите.
Пазачите отвориха тежката, обкована с желязо порта на трибунала и шествието излезе на улицата. Носачите понесоха паланкина със сигурни крачки надолу по стръмните стъпала, водещи към града. Скоро излязоха на пазарния площад срещу храма на Конфуций, където около газените лампи на нощните гостилници кръжеше гъста тълпа. Бързоходците заудряха медните гонгове и завикаха:
— Сторете път, сторете път! Иде негово превъзходителство околийският управител!
Тълпата се отдръпна почтително. Млади и стари наблюдаваха преминаващото край тях шествие със страхопочитание.
Започнаха да слизат отново, минаха през бедняшките квартали и стигнаха до широкия път, който опасваше брега на езерото. След около половин миля шествието навлезе в един по-тесен път, ограден със стройни върби. Именно заради тях наричаха мястото Квартала на върбите — обиталище на куртизанки и певици. Къщите им бяха весело украсено с фенери от цветна коприна. Звън на струнни инструменти и откъслечни звуци от песни се носеха в нощта. Млади дами, облечени в ярки рокли, се тълпяха по лакираните в червено балкони. Те бъбреха оживено и оглеждаха процесията.
Ма Жун, който се считаше за познавач на виното и жените, гледаше жадно нагоре и поглъщаше с очи пъстрилото от красавици. Той успя да улови погледа на едно пълничко момиче, надвесило се над перилата на балкона на най-голямата къща. Намигна му майсторски с око и бе възнаграден с окуражаваща усмивка.
Носачите оставиха съдийския паланкин на кея. Там бяха застанали в очакване група господа, облечени в дълги халати от лъскав брокат. Висок мъж във виолетов халат на златни цветя излезе напред и поздрави съдията с дълбок поклон. Това беше богатият земевладелец Хан Юнхан, първенецът на Ханюан. Неговият род живееше от векове в голяма къща горе, високо на планинския склон, на едно равнище с трибунала.
Хан поведе съдията към великолепния Кораб на цветята, пристанал до брега така, че предната му палуба се бе изравнила с кея. Корабът цял пламтеше от светлините на стотици разноцветни фенери, окачени по стряхата на главния салон. Когато съдията и Хан влязоха през портала в трапезния салон, музикантите, настанени близо до входа, приветствуваха пристигането им с весела мелодия.
Хан преведе съдията по дебелия килим към почетното място — висока маса, разположена в дъното на салона — и го помоли да седне от дясната му страна. Останалите гости насядаха край двете второстепенни маси една срещу друга от двете страни под прав ъгъл към тази на съдията.
Ди наблюдаваше обстановката с интерес. Той често беше слушал за тези прословути кораби на цветята в град Ханюан, един вид плаващи домове, където гостите можеха да се забавляват в дамска компания и да прекарат нощта в откритото езеро. Пищната обстановка надхвърляше очакванията му. Салонът беше дълъг около тридесет стъпки. От двете страни бе закрит с бамбукови завеси. От червения лакиран таван висяха четири големи фенера от цветна коприна. Стройните дървени подпорни колони бяха изкусно гравирани и позлатени. Леко разлюляване подсказа, че корабът се е оттласнал от кея. Когато музиката спря, можеше да се долови плясъкът на греблата, теглени от гребците долу в трюма.
Хан Юнхан представи накратко останалите гости. Начело на масата вдясно седеше слаб, възрастен, леко прегърбен мъж. Той се оказа богат търговец на коприна на име Кан По. Когато Кан стана и се поклони три пъти на съдията, Ди забеляза, че устните му нервно потрепват, а очите му играят наляво и надясно. Дебелият мъж със самодоволно лице, който седеше до него, бе Кан Чун, по-младият му брат. Съдията разсеяно си помисли, че двамата братя никак не си приличат — както по външност, тъй и по характер. Третият гост на тази маса — закръглен мъж с превзети маниери, беше представен като „майстор Ван, водач на гилдията на златарите“.
Отсрещната маса бе оглавена от широкоплещест мъж, облечен в кафяв, бродиран със златни нишки халат и с квадратна копринена шапка. Масивното му мургаво лице имаше властен израз. Това, наред с твърдата черна брада и дългите бакенбарди, му придаваше вид на чиновник, но Хан го представи като „Лиу Фейпо, богат столичен търговец“. Той имаше разкошна вила в съседство с къщата на Хан и там прекарваше лятото. Другите двама гости на масата на Лиу Фейпо бяха майстор Пън и майстор Су, предвождащи гилдиите на търговците на сребърни и нефритени изделия. Съдията бе поразен от разликата между двамата. Пън беше много слаб възрастен господин с тесни рамене и дълга бяла брада. Су, напротив, беше набит младеж с тежки рамене и дебел врат на борец. Грубоватото му лице имаше мрачно изражение.
Хан Юнхан плесна с ръце. Музикантите подхванаха друга весела мелодия и през един страничен вход вдясно от съдията влязоха четирима слуги. Те внесоха подноси със студени блюда и оловни кани с топло вино. Хан вдигна тост за добре дошли и угощението започна. Като си късаше дребни парченца от студените патици и пилета, той подхвана любезен разговор. Очевидно бе човек с вкус и добро образование, но съдията забеляза във вежливите му обноски известна липса на сърдечност. Държеше се малко хладно и равнодушно към останалите. Но след като набързо изпразни няколко големи бокала, се поотпусна и каза с усмивка:
— Като че ли на пет мои чаши Ваша Милост изпива само една!
