Роберт ван Хюлик
Езерото, което не връщаше удавниците
Глава първа
Едва ли ще се намери някой, който да каже, че двадесет години служба при нашия прославен император от династията Мин1 са дребна работа. Наистина, покойният ми баща служи петдесет години и умря като държавен съветник наскоро след като отпразнува седемдесетия си рожден ден. Аз навършвам четиридесет след три дни, но дано бог се погрижи да не съм жив дотогава.
По време на все по-редките мигове, когато изтерзаната ми мисъл се прояснява, аз се впускам в спомени по изминалите години — единственото утешение, което ми е останало.
Преди четири години бях повишен и станах главен следовател към Столичния съд — рядка чест за един едва тридесет и пет годишен служител. Предричаха ми блестящо бъдеще. Колко горд се чувствувах в онази голяма резиденция, отредена специално за мен, и колко обичах да се разхождам в красивата градина, хванал дъщеря си за ръка! Колко малка бе тя тогава — едва дете, но вече можеше да каже литературното название на всяко цвете, което й посочех.
Само четири години — а сега ми се струва, че е било толкова отдавна! Като спомен от предишния ми живот…
А сега ти, зловеща сянко, отново се надвесваш над мене. И тръпнещ от ужас, аз трябва да ти се подчинявам. Нима си недоволна, че имам дори този кратък отдих? Не изпълних ли всичко, което ми заповяда? Не избрах ли миналия месец, веднага след завръщането си от оня призрачен стар град Ханюан със зловещото му езеро, благоприятен ден за сватбата на дъщеря си? И не я ли омъжих миналата седмица? Какво ми говориш сега? Сетивата ми са притъпени от непоносимата болка. Не те чувам добре. Казваш, че… че дъщеря ми трябва да научи истината? Всемогъщи боже, нямаш ли милост? Тази тайна ще разбие сърцето й, ще я погуби… Не, не ме измъчвай, моля те. Ще направя каквото казваш, само не ме измъчвай… Да, ще пиша.
Ще пиша, както съм писал всяка безсънна нощ, а ти, неумолими палачо, ще стоиш надвесен над мен. Казваш, че другите не могат да те видят. Но не е ли истина, че когато смъртта се е докоснала до някого, другите могат да видят белезите й върху него? Всеки път, когато срещна някоя от моите жени или наложници в безлюдните вече коридори, тя бързо отвръща лице. Когато в кабинета си вдигна поглед от книжата, често улавям чиновниците си да ме наблюдават. Те бързо се привеждат отново над документите и аз зная, че скришно стискат амулетите, които носят напоследък. Трябва да са усетили, че след завръщането си от Ханюан аз не съм просто тежко болен. Болния човек го съжаляват. Обладания от зъл дух го избягват.
Те не разбират. Те само ме съжаляват. Както се съжалява осъденият на безчовечното наказание да умре от бавна смърт, причинена от собствената му ръка — принуден от палача да реже собствената си плът къс по къс. Всяко писмо, което пишех, всяко цифрено послание, което изпращах през последните дни, беше парченце, откъснато от живата ми плът. Така нишките на изкусната паяжина, която бях тъкал търпеливо над цялата империя, се прекъсваха една по една. И всяка скъсана нишка означаваше разбита надежда, погребана илюзия, рухнала мечта. Сега всички следи са заличени. Никой никога няма да узнае нищо. Дори си представям как „Имперски вестник“ ще отпечата некролог за мен, обещаващия млад чиновник, постигнат от преждевременна смърт след продължително боледуване. Продължително, наистина продължило до момента, в който от мене не остана нищо освен този опръскан с кръв скелет…
Това е мигът, в който палачът забива дългия си нож в изтерзаното сърце на престъпника и слага край на страданията му. А защо ти, ужасна сянко, така настойчиво удължаваш моята агония — ти, която си се назовала с име на цвете? Защо искаш да разкъсаш сърцето ми на части, като ме караш да погубя душата на бедната си дъщеря? Тя никога не е извършила нищо лошо, тя е толкова невинна… Да, чувам те, ужасна жено… Казваш, че трябва да пиша още, да запиша всичко, та дъщеря ми да узнае… Да разбере как Небето отказа да ми изпрати бърз, избран от мене край и ме осъди на бавна предсмъртна агония в жестоките ти ръце. И то след като ми разреши да зърна онова… което можеше да бъде.
Да, дъщеря ми ще узнае. Ще узнае за това, как те срещнах на брега на езерото, за старата история, която ми разказа, за всичко… Но се кълна, че ако все още над нас има бог, тя ще ми прости. На предателя и убиеца ще прости, казвам ти. Но на тебе — не! Не, защото ти си само омраза, въплътената омраза, и ще умреш заедно с мене, ще умреш завинаги. Сега вече не спирай ръката ми. Нали заповяда да пиша? Е, добре… ще пиша! Дано Небето бъде милостиво спрямо мене… да, и спрямо тебе.
Защото сега — твърде късно, уви — разбрах какво представляваш в действителност и зная, че никога не идваш непоканена. Ти спохождаш и измъчваш до смърт само онези, които са те призовали чрез тъмните си деяния.
Та ето какво се случи.
Съдът ме изпрати в Ханюан да разследвам един заплетен случай на разхищение на държавни средства. Подозираше се, че са забъркани и хора от местната управа. Спомняте си, че онази година пролетта дойде рано. В топлия въздух трептеше чувство на упование и надежда. Обхванат от безгрижно настроение, дори се канех да взема дъщеря си при това пътуване до Ханюан. Но настроението ми се промени и вместо нея взех Хризантема — най-младата си наложница. Така се надявах да върна покоя на изтерзаната си душа. Защото Хризантема ми беше много скъпа… преди. Когато пристигнах в Ханюан обаче, разбрах, че надеждата ми е била напразна. Тази, която бях оставил зад себе си, беше с мене повече от всякога. Образът й стоеше между нас. Не можех да се насиля дори да докосна крехката ръка на бедната Хризантема.
Трескаво се хвърлих с всички сили да разследвам заплетения случай, опитвайки се да забравя всичко останало. Приключих разследването за една седмица. Престъпникът се оказа столичен чиновник и направи признания. Последната вечер от престоя ми в Ханюан беше отбелязана с великолепна прощална вечеря, дадена в моя чест от благодарната местна управа в Квартала на върбите — прославено от векове обиталище на певиците.
Домакините въодушевено изразиха своята благодарност и възхищението си от бързината, с която бях решил досадния случай. Казаха, че съжаляват само за едно: че няма да могат да ми покажат танците на Бадемов цвят. Твърдяха, че тя била най-хубавата и изкусна танцьорка в квартала, кръстена на името на прославена красавица от древността. За нещастие момичето изчезнало внезапно същата сутрин. Ако бих могъл да продължа престоя си в Ханюан с няколко дни, загрижено прибавиха те, без съмнение и тази мистерия би могла да бъде разбулена. Тяхното ласкателство ми достави удоволствие. Пийнах повечко вино,
