демонична маска, ту сгърченото лице на някоя жертва. Погледът на съдията се закова върху една напълно гола жена. Тя лежеше по гръб с разтворени ръце и крака, а огромен син демон забиваше върха на копието си в гърдите й. Клетницата нямаше нито ходила, нито длани, дългата коса скриваше лицето й, но под тежките вериги, опасали дебело намазаното с белезникава боя тяло, всички анатомически подробности изпъкваха с неприлична яснота.
Следващата сцена разкриваше още по-ужасяващо зрелище: двама дяволи, облечени в старинни, опръскани с кръв доспехи, разсичаха на парченца двойка разголени грешници. От мъжа бе останала само долната част на гърба, а жената, с глава на дръвника, чакаше да отделят ръцете й от тялото.
Съдията ускори крачките си и се обърна към помощника си:
— Ще поискам от игумена да махнат женските статуи. И без друго всичко е толкова отвратително, само тези голотии липсват. Такива непристойни изображения не се допускат в официално признатите от държавата места за култова практика.
Тримата мъже стигнаха до края на галерията и се озоваха пред полуоткрехната врата. Няколко стръмни стъпала ги отведоха до обширна квадратна стая.
— Сега сме на първия етаж на Северозападната кула — обясни Дзун Ли. — Ако добре си спомням плана на баща ми, зад тази врата е стълбището, което води до криптата.
Тао Ган мушна един от инструментите си в ключалката.
— Съвсем е ръждясала — отбеляза той. — Отдавна не е използвана.
След няколко минути тихо прищракване оповести, че упоритият механизъм на свой ред се бе предал. Тао Ган бутна тежката врата и от тъмнината ги лъхна мирис на плесен.
Съдията взе фенера и внимателно заслиза по неравните стъпала. Преброи трийсет, преди да завие надясно. Още трийсет, този път изрязани направо в скалата, ги отведоха до масивна врата, заключена с дебела верига с катинар. Той се долепи до каменната стена, за да даде възможност на Тао Ган да упражни таланта си.
Когато веригата увисна освободена, съдията тръгна напред, но плясък на криле го накара бързо да отстъпи назад, тъкмо когато някаква черна сянка прелетя досами шапката му.
— Сега пък прилепи — каза той с отврата. Влезе в криптата и повдигна фенера. Тримата мъже безмълвно се ококориха пред невероятното зрелище.
Средата на малката осмоъгълна стая се заемаше от покрит с позлата дървен подиум. Отгоре стърчеше лакиран в червено владишки трон, върху който се мъдреше сбръчкана мумия в празнична роба от златист брокат. Висока златна корона се извисяваше над кафеникаво лице с рядка бяла брадица, а почти невидими зад тесните цепки на клепачите, очите сякаш с любопитство се взираха в новодошлите. Лявата ръка се губеше под тъмночервен копринен епитрахил, а пръстите на дясната, подобни на ноктите на приказно животно, стискаха дълъг жезъл.
Съдията се поклони дълбоко, последван от двамата си спътници, после пристъпи напред. Фенерът му освети грижливо полираните стени, покрити с изискани йероглифи, чиито вдлъбнатини бяха изпълнени със златен лак. До стената в дъното имаше голям червен сандък, заключен с меден катинар. Нямаше нищо друго освен един дебел килим на пода, златистожълт, с втъкани сини даоистки символи. Въздухът бе забележително чист и сух.
Тримата мъже бавно обиколиха подиума. Във фенера се блъснаха прилепи, съдията ги пропъди, а Дзун Ли попита, неволно снишил глас:
— Откъде ли са влезли?
Съдията му посочи два отвора в свода.
— Това са отворите за проветряване — обясни той. — Стиховете ви за двамата игумени не отговарят на истината: тук няма червеи, прекалено сухо е. Вместо червеи трябваше да напишете прилепи! Но може би нямаше да успеете да намерите подходяща рима за тях.
— Котки!1 — промълви поетът.
— А Нефритово Огледало, както личи, е рисувал доста от тях. Отвори този сандък, Тао Ган. В него трябва да са рисунките на стария игумен, не виждам къде другаде биха могли да бъдат.
Тао Ган отвори катинара. Големият сандък бе пълен със свитъци. Печалният помощник извади няколко и ги разви. Подаде два на господаря си.
— Ето още портрети на сивата котка, ваше превъзходителство — съобщи той.
Съдията разсеяно ги погледна. Върху единия котката търкаляше кълбо прежда, върху другия бе изобразена как се опитва да хване пеперуда с лапичката си. Изведнъж съдията сбърчи вежди. Замисли се за миг, после върна двете рисунки на Тао Ган и каза със задоволство:
— Можеш да ги върнеш на мястото им, нямам нужда от повече доказателства. Нефритово Огледало е бил убит.
Дзун Ли и Тао Ган понечиха да зададат въпроси, но без да ги слуша, съдията продължи:
— Бързо затваряй сандъка и после отиваме при убиеца, за да го накараме да признае престъплението си.
Като погледна за последен път пергаментовото лице на бившия игумен, съдията отново се поклони пред светите мощи и се отправи към стълбите.
— Покоите на игумена се намират над входа за светилището, нали? — обърна се той към Дзун Ли, като изкачваше първите стъпала.
— Така е, ваше превъзходителство. Ако се върнем в Северозападната кула, просто трябва да тръгнем по левия коридор, за да стигнем до него.
— Води ме. Ти, Тао Ган, мини през Галерията на ужасите и изтичай до храма. В страничния параклис над олтара е последният портрет на котката, ще го видиш. Откачи го, събуди някой монах и го накарай да те придружи до покоите на игумена по обичайния път.
Качиха се по стъпалата, без да проговорят. При Северозападната кула Тао Ган продължи напред, а Дзун Ли и магистратът завиха наляво. И през плътно затворените капаци на прозорците се чуваше как отвън вилнее бурята. В двора прокънтя звук от разбиване на глинен съд.
— Вятърът е свалил някоя керемида — отбеляза поетът. — Това показва, че бурята отминава. Винаги започват и свършват с особено яростен порив на вятъра. — Двамата бяха стигнали до солидна на вид врата и той добави: — Ако не се лъжа, намираме се точно зад стаята на преподобния игумен, а това е черният вход.
Съдията потропа на вратата и залепи ухо за полираното дърво. Някой пристъпваше от другата страна. Ключът се превъртя в ключалката и вратата се открехна, а зад нея се показа сгърчено от ужас лице.
Глава XIII
Срещу един монах е предявено тежко обвинение. Една котка, отишла си отдавна от този свят, дава свидетелски показания.
Истинска Мъдрост като че ли се успокои, когато разпозна посетителите си. Сгърчените му черти се отпуснаха и той запита с все още треперещ глас:
— На какво дължа честта?
— Да влезем! — прекъсна го съдията. — Имам да ви съобщя нещо.
Монахът преведе двамата мъже през бедно мебелираната спалня и ги въведе в доста по-уютната библиотека. Във въздуха се носеше блудкаво ухание, което съдията веднага разпозна: то идваше от голям старинен съд за горене на благовония, поставен върху малка масичка. Истинска Мъдрост предложи на съдията креслото с висока облегалка; самият той седна зад бюрото си и направи знак на Дзун Ли да заеме стола до прозореца. Все още не бе в състояние да говори. По всичко личеше, че току-що нещо го е разтърсило дълбоко и още не е дошъл на себе си.
Съдията се облегна в креслото си. Като изучаваше внимателно разстроеното лице на своя домакин, той се обърна към него с официален тон:
— Хиляди пъти моля за извинения, ваша святост, че ви обезпокоихме толкова късно. Толкова късно…
